Из пътищата невървяни, на душата,
един избрах да извървя.
Във мъки, в радости, сред суетата
да търся истината за света.
А истината, знаех, ще намеря
със поглед в синьото небе навън
и с вяра в смисъла у нея,
тъй търсех я дори насън.
Сърцето ми премина бури страшни
и студове сковаха огнената гръд,
по друмища безлюдно-прашни
се луташе по своя път.
Светкавици раздираха душата
и заедно с нея любовта
откъсна своя порив - светлината -
от вярата ми в чистите дела.
Съмнение ли, луда страст порочна
избута в ъгъла мечтите
и тъй нощта ми, тя започна
да жули с огнен сърп сълзите.
Във ад да бях не бих крещяла,
тъй както крясъкът изви,
в душата ми злокобна хала
ехидно да ме надхитри.
Тъй "Егоизъм" кръстих любовта,
а щастието - илюзия омайна.
Мечтите бяха в минали дела,
сърцето ми не бе сърце, а тайна.
Аз лутах се в останки от душата си,
поели по злочестият си път,
неосъзнала, че вървях в мечтата си
да срещна смисъла в светът.
Вървях по пътя, без звездица
да чуя да ми шепне думи сластни,
в окото ми бездушната зеница
потъваше в тъга и мрак всевластни.
Вървях без вяра, без опора,
вървях сред локви и в калта
откривах всички други хора,
поробени от глупоста.
Срещу ми, в миг се появи
огромен черен силует,
изблъска ме и паднах във страни
сред хора, в сивотата си, безчет.
И в спомените си, обидена заплаках,
сълзите ми замрежиха света,
надеждата тъй дълго чаках,
че не видях как тя протегна ми ръка.
Едно момиче светло, озарено
от хиляди неонови искри,
усмихнато се взираше у мене
и черното си наметало то свали...
То срина ме, да ме изправи,
защото сблъсках се със себе си, това
бе моят силует, но той не мрази,
обича, вярва в любовта!
Тъй времето във своя кръговрат
създаде моят порив към звездите
и аз си спомних моят свят
с усмивка, вярваща в мечтите.
Погледнах хората, а в тях
частици огън пръскаха в сърцата,
искра на обич в слънцето видях
и тази обич стопли ми душата!
Изгрях със изгрева на нови времена,
да бъда чиста, нова, променена,
прастара обич върна ми света,
възкръсна вярата ми повалена!
© Дарина Шопова Todos los derechos reservados