Ята под сърдечен похлупак

В сянката на сърдечния ми ритъм

слънцето се люлее на паяжина

и размята косите си,

за да изгрееш по миглите ми –

снежинково разперени.

По-лесно е да избягаш в мрака,

отколкото със светлината моя

да умножаваш тишината

в безкрайното си тяло -

спусък срещу самотата.

Под обесеното небе,

където всички думи

са заровени под блясъка

на схлупени предишности

нищо не може да ме стопли

както ръката ти.

Всички авлиги, които пеят името ти

в дрезгавината на новото утро

са просто добре укротени светкавици,

предвестници на бурята, която

светлосенките на твоето присъствие

пораждат в малката макова кутийка на сърцето ми.

Разтвори широко сетивата ми

и нежно ме попий в своята необозримост,

докато свитъкът на общия ни дъх

се слее с вихрите на отлитащите ята.

А после нека очите ми дълго резонират

в кестенявата лавина на косите ти,

която мъгливо и милостиво се спуска
по трепета на неутихващото ми тяло...
Защото цялото истинско щастие

се събира единствено в усмивката ти.