Сега седя тук сама

на ръба на пропастта,

пропастта на самотата -

това е твоята отплата.

За моята вярност и любов

ти ми казваше, че не си готов.

Когато те видях за първи път,

ти взе ми сърцето и ума.

Защо си отиде от мен,

не видя ли погледа ми искрен?!

Нима не виждаше,

че в мене ти живееше:

аз тъжах, когато ти тъжеше,

плаках аз, когато те болеше.

Не разбираше, че аз попивах болката ти и тъгата

и ти оставях само щастието и красотата -

красотата да си с нея,

а за тебе аз копнея.

Чакам те аз и до днес,

но ти явно нямаш интерес.

Колко дълго още ще те чакам?!

Не мислиш ли, че стига ми това,

че ми хвърли сърцето там,

а то пак при теб се озова.

Сега разбираш колко много значеше за мен,

бях готова и на смъртта да бъда в плен,

обичах те безкрайно и до болка.

Идваш ти сега при мене,

но е вече много и безкрайно късно.

Въздъхвам аз и казвам ,,не",

а ти ме погледна, сякаш казах нещо мръсно.

Ти тръгваш да ми отговаряш...

,,Спри... нека сега теб да те боли".

В сърцето ме пробождат тези думи,

но безчувствено е то сега,

струва ми се нещо че шуми...

Дали това е любовта...

Искам пак да те прегърна,

искам да те хвана за ръка,

искам отново да те зърна,

искам да съм с тебе пак така.

Искам, но не мога.

Тебе вече те боли.

Съжалявам, че съм строга

и че още повече ще те боли...