Сега седя тук сама
на ръба на пропастта,
пропастта на самотата -
това е твоята отплата.
За моята вярност и любов
ти ми казваше, че не си готов.
Когато те видях за първи път,
ти взе ми сърцето и ума.
Защо си отиде от мен,
не видя ли погледа ми искрен?!
Нима не виждаше,
че в мене ти живееше:
аз тъжах, когато ти тъжеше,
плаках аз, когато те болеше.
Не разбираше, че аз попивах болката ти и тъгата
и ти оставях само щастието и красотата -
красотата да си с нея,
а за тебе аз копнея.
Чакам те аз и до днес,
но ти явно нямаш интерес.
Колко дълго още ще те чакам?!
Не мислиш ли, че стига ми това,
че ми хвърли сърцето там,
а то пак при теб се озова.
Сега разбираш колко много значеше за мен,
бях готова и на смъртта да бъда в плен,
обичах те безкрайно и до болка.
Идваш ти сега при мене,
но е вече много и безкрайно късно.
Въздъхвам аз и казвам ,,не",
а ти ме погледна, сякаш казах нещо мръсно.
Ти тръгваш да ми отговаряш...
,,Спри... нека сега теб да те боли".
В сърцето ме пробождат тези думи,
но безчувствено е то сега,
струва ми се нещо че шуми...
Дали това е любовта...
Искам пак да те прегърна,
искам да те хвана за ръка,
искам отново да те зърна,
искам да съм с тебе пак така.
Искам, но не мога.
Тебе вече те боли.
Съжалявам, че съм строга
и че още повече ще те боли...
© Аз All rights reserved.