vega666 (Младен Мисана)
1673 14311
8 jul 2016, 20:04  

За нищо не съжалявам 

  Poesía
1219 4 15

Понякога изпитвам страшен гняв,
поглеждайки човешките лица.
Не съжалявам майките за жребия корав,
отнел без време собствените им деца.

Защото космосът неспирно ни зове,
да се изтръгнем от черупката си крехка.
Да стигнем до далечни светове
и да захвърлим свойта скръб човешка.

Усещам слънцето бучащо вътре в нас,
раздиращо самотните ни вени,
как иска да застанем във анфас
срещу Единственото и Свещено.

Но дребна е човешката душа -
тя винаги напред-назад се люшка.
Преди от слепота да съгреша,
аз чувствам - нещо силно ме подслушва...

И сякаш иска да ме провери,
дали съм годен да съм по-различен,
от другите - от Господа дори,
или ще си остана пак безличен.

Не се смирявам - нека сатана
е демонът на гордостта ни тежка.
Какво е ангелската светлина,
когато Бог ни е превърнал в грешка...?!
 

© Младен Мисана Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Гняв, отчаяние, разочарование, стремеж към съвършенство! Внушенията са много силни! Поздравления!
  • Далеч съм от идеята да критикувам, всеки автор има своите моменти, вълнения, емоции...! Винаги съм харесвала философската ти поезия, Младене. Въпреки гнева и дълбоката вътрешна борба на лирическия герой, качествата на стихотворението си остават налице!
    Поздравявам те!
  • Чудесен стих! Дълбок и философски!
  • Убийствени сравнения - Бог ни превръща в грешка, а ние пъхтим под демона на гордостта! Много точни!
  • Младене, извинявай, че още веднъж ще използвам коментарното ти поле, но искам да отговоря на Лимеруна, която ме е визирала директно.
    Йоана, Младен е достатъчно ерудиран, за да обясни сам какво е искал да каже и смятам, че е излишно да се явяваш в ролята на негов адвокат и да ме учиш на философия, а още по-малко да ми говориш за "капацитет и възможности" за възприемане и за функцията "блокиране". Повярвай ми, не съм "лъжица за твоята уста", защото житейският ми опит е неизмеримо по-голям от твоя и бих казал същото и за образованието. Не се изживявай като единствен и непогрешим съдник на всички, които са си позволили да не се съгласят с Младен. За втори път се опитваш да ме съветваш какво да чета и какво не, а това не е твоя работа. С една дума, малко повече самокритичност и вярна оценка на собствените си възможности, ще ти е само от полза.
  • Лимерунке, стига с това всеки чете това което му харесва. Как да знам нещо дали ми харесва ако не го прочета? Което не ми харесва не чета втори път, което много ми харесва прибирам в любими за да се върна там. И сега - като прочете и не ми харесва нямам право да коментирам ли?
    Приемам позицията на Младен около "Не съжалявам майките за жребия корав", но приемайки това категорично не ми се връзва с "Понякога изпитвам страшен гняв". Няма да заемам повече от коментарното поле, надявам се вие с "истинската способност да чувстваме заедно с другия" да помислите и да разберете това защо го пиша.
  • Докосващ стих...!!! https://www.youtube.com/watch?v=neQvXml87Xc
    "Но дребна е човешката душа -
    тя винаги напред-назад се люшка.
    Преди от слепота да съгреша,
    аз чувствам - нещо силно ме подслушва..."
  • Любомир, става въпрос за философията. Способността да усетиш всичко и да опиташ да разбереш. Да изживееш докрай болката и да я оставиш. Мир на праха на всички любими хора. Светът е ужасен понякога... Трябва да си помагаме. Това всъщност виждам в поезията - опит за помощ. Как да се спасим, освен чрез опит за разбиране на действителността, на мъдрост? Затова винаги съм се възхищавала на силния дух. Ние сме тук за да живеем, не да умираме...! В това е и страшната болка. Това стихотворение захваща един сериозен проблем. Проблем, засягащ всички нива на битието ни - сътвореното се губи. Защо?? Толкова важен въпрос. Затова ми се иска да го погледнем по-философски... Противоестествено ли е да искаш да помогнеш чрез разбиране? Колкото повече разбираш болката, толкова повече ще се съсредоточаваш върху същността - красотата на любимото и колко го обичаш. Харесвам тази философия... Именно Космосът ни помага - да се усетим част от цялото. Останеш ли сам, си изгубен. Само аз ли виждам това в текста?
  • Младене, никаква тенденциозност няма в коментара ми. Категорично не съм съгласен, че Космосът може да ни помогне да захвърлим човешката си скръб, причинена от загубата на близък човек. Бих те попитал, дали ще изповядваш подобна философия, ако недай Боже, попаднеш в такова положение. Само преди няколко седмици аз загубих скъп за мене човек и знам каква е болката и затова реагирам по този начин. Разбери, че е противоестествена подобна позиция.
  • Съжалението показва неуважение, а съпричастността - истинската способност да чувстваме заедно с другия. Призовавам всички да бъдем малко по-добри. Да съжаляваш някого означава да признаеш, че е слаб. Всички сме слаби, но!... В този сайт сме да споделяме лично творчество и да го коментираме, а не да търсим демони и проблеми, където не им е мястото. Всеки чете, каквото му харесва - или не, ако му харесва да чете и друго. Вече има и блокиране. Нищо не се проповядва. Става въпрос за капацитети и възприемане. Доколко сме способни да възприемаме другото? Това са впрочем интересни въпроси. Стоейки в чуждото коментарно поле ми се иска да се замислим: доколко чета "заедно с автора"? Доколко чета "през неговите очи"? Това винаги ме е плашело в критиката - че се отделя от гледището на автора и се свързва с абстрактни позиции или самовнушени гледища. Всички майки губят децата си. Това лъжа ли е?! Мисана е посочил най-страшната болка и я е въплътил в стихотворение - хубаво. Грешка ли сме хората?
  • Налице е тенденциозно коментиране, състоящо се в обособяване единствено на първия куплет на стиха ми. Това или се прави нарочно, или е отказ от желание да се вникне в цялото произведение. Първите два куплета са неотделими. Вторият пояснява първия. Единствено така може да се продължи по-нататък и да се осъзнае в пълна мяра казаното. Естествено за онзи, който иска да стори това.
  • Никаква философия и мотиви не могат да бъдат приемливи когато се изповядва "Не съжалявам майките за жребия корав, отнел без време собствените им деца". Оправданията, че така се посочва "изход" от болката са меко казано цинични. Жалко! Предпочитам да си остана "безличен", но съпричастен към болката...
  • Тъй като съм си обикновен човечец, тези добре написани стихове ми звучат страшно... Бягам, дори не искам да мисля върху тях. Може би Лимеруна е права, но...
  • В куплета си:

    "Защото космосът неспирно ни зове,
    да се изтръгнем от черупката си крехка.
    Да стигнем до далечни светове
    и да захвърлим свойта скръб човешка."

    съм посочил ясно и недвусмислено пътя за освобождаване от страданието, дори когато то е причинено от смърт на най-близки същества. Радвам се, че Лимеруна е осъзнала, че посочвам изход, а не издевателствам над конкретни човешки съдби и драми. Стихотворението ми е философско и според мен добре мотивирано. Да се разбира другояче е просто нелепо и несъстоятелно.
  • Като същество от женски пол ще кажа, че това изказване за майките наистина звучи страшно. На пръв поглед жестоко изразен гняв, а всъщност житейска равносметка. Красотата и нежността, символ на които е женското начало, и устремът към по-доброто, чисто мъжкият стремеж към сила са несъвместими с реалността на баналности, в която сме оплетени. За да оцелее същината в нас, трябва да изоставим себе си и дори най-големите си болки, за да се намерим... Болката е несъвместима с човек, стане ли прекалено силна. Има толкова болка по света, че трябва да намерим сила... Инак светът би загинал... Това видях тук. Понеже преди малко видях един коментар, а и занижената оценка тук явно от "загрижени", реших да споделя какво аз усетих и видях от текста. Болката понякога е прекалено голяма, за да се преживее. Но съжалението не е начинът, начинът е силата... И мен ме боли от всичкото страдание... И с всичката си съпричастност, която има и тук - за жалост неразбрана, слагам пет на творбата.
Propuestas
: ??:??