За нищо не съжалявам
Понякога изпитвам страшен гняв,
поглеждайки човешките лица.
Не съжалявам майките за жребия корав,
отнел без време собствените им деца.
Защото космосът неспирно ни зове,
да се изтръгнем от черупката си крехка.
Да стигнем до далечни светове
и да захвърлим свойта скръб човешка.
Усещам слънцето бучащо вътре в нас,
раздиращо самотните ни вени,
как иска да застанем във анфас
срещу Единственото и Свещено.
Но дребна е човешката душа -
тя винаги напред-назад се люшка.
Преди от слепота да съгреша,
аз чувствам - нещо силно ме подслушва...
И сякаш иска да ме провери,
дали съм годен да съм по-различен,
от другите - от Господа дори,
или ще си остана пак безличен.
Не се смирявам - нека сатана
е демонът на гордостта ни тежка.
Какво е ангелската светлина,
когато Бог ни е превърнал в грешка...?!
© Младен Мисана All rights reserved.
