Уплашена от твоето внезапно отчуждение,

                     сред черни мисли разплакана стоя,

                     без думи, вопъл и движение,

                     душата къса се безмилостно и страшно.

                     Как бързо подарих ти всеки трепет

                     и измъчената ми последна вяра,

                     че има мъничко любов за мен,

                     че все някога ще има един светъл ден.

                      Със страшна сила ме привлече

                      и с нея днес ми каза ясно:

                      "По-добре ти стой далече,

                      в сърцето ми е някак тясно."

                      А аз успях да сътворя за тебе

                      чувство по-красиво от любов,

                      по-възвишено и чисто, нечовешко,

                      един неземен и ликуващ зов.

                      Не ме е страх от сълзи и болка,

                      с тях живея, с тях дишам и се боря,

                      страх ме е единствено, че ще си тръгнеш,

                      не разбрал колко истини за тебе пазя.

                       Всичко ти казах, остана да моля,

                       не си отивай, още малко тук постой,

                       ще има още светли дни и радост,

                       бъди още мъничко мой!