Достигайки до просешка тояга, разбирам – милосърден е светът.

Светът не е гневът на Баба Яга, а птици е по светлия ни път,

които към сърцето се протягат. Надяват се, че има топлина,

която на душите ни приляга. Наистина ли няма ни? Нима?
 

Заспалите словесни магистрали, заключени в потискаща тъга,

едва ли тази вечер са разбрали, че няма на небето ни луна,

а има на небето ни въпроси, целунали заспалия всемир.

Дечицата прочитат Косе Босе и плашат се от дядо Владимир.
 

Светът се разсъблече за парѝчки. Простете му на лудия ни свят!

Колона от съсипани момѝчки оглежда се за някой по-богат –

за някой велелѐпен като злато, пораснал на имоти, на пари.

Колоната се срина в сиво блато под нечии завиждащи очи.
 

Светът ни е забравена старица от своите заминали деца.

Отдавна се отказах да съм рицар. От няколко столетия не спя.

Каквото и да кажа, ще пропадна. Желая в самота да помълча...

Забравената нишка на Ариадна доведе ни до вечна тъмнина.