Забравената нишка на Ариадна
Достигайки до просешка тояга, разбирам – милосърден е светът.
Светът не е гневът на Баба Яга, а птици е по светлия ни път,
които към сърцето се протягат. Надяват се, че има топлина,
която на душите ни приляга. Наистина ли няма ни? Нима?
Заспалите словесни магистрали, заключени в потискаща тъга,
едва ли тази вечер са разбрали, че няма на небето ни луна,
а има на небето ни въпроси, целунали заспалия всемир.
Дечицата прочитат Косе Босе и плашат се от дядо Владимир.
Светът се разсъблече за парѝчки. Простете му на лудия ни свят!
Колона от съсипани момѝчки оглежда се за някой по-богат –
за някой велелѐпен като злато, пораснал на имоти, на пари.
Колоната се срина в сиво блато под нечии завиждащи очи.
Светът ни е забравена старица от своите заминали деца.
Отдавна се отказах да съм рицар. От няколко столетия не спя.
Каквото и да кажа, ще пропадна. Желая в самота да помълча...
Забравената нишка на Ариадна доведе ни до вечна тъмнина.
© Димитър Драганов All rights reserved.
