Черният кладенец на моето щастие
събираше сълзите на сърцето ми.
Безвластен участник от болка тресях се,
на бледия облък в мъглата на небитието си.
Призрачни сенки край мене кръжаха,
но в суетата не виждах лицата им.
Стрели от огън плътта ми горяха,
вопли тягостни вместо мисли стояха.
Демони душата ми на парченца деляха,
викът ù раздра тишината на мрака.
Колко ли време ще копнея, ще чакам?
Колко ли думи ще каже ръката ми? ...