Защо ли пак с вятъра тичам
и ставам по детски немирна?
Сърцето си с песен пак вричам?
Душата ми лети ефирна.
И галят ме есенни листи...
Венче сплитам в косите си с тях.
Последните бури връхлитат.
Не сняг - пухчета радост валят.
В косите ми чудното бяло
еделвайси нали са, нали?
Дали са дошли от безкрая,
намерили там мойте мечти?
Защо ли пак жажда съм бяла -
извечна пустинна сълза?
От страст и нега премаляла,
аз все търся мойта звезда...
Как искам с любов да отнема
пак мрака на всички вселени!
Ох, май ставаш смешна, Елена...
О, колко прекрасно е, Ена!
© Елена Гоцева Todos los derechos reservados