Едва ли някой се съмнява в това, което казвам аз сега.

Следите от сълзи все още си личат по тъжните ни лица.

Ето, времето дойде, времето не чака.

Нашият час настъпи, сами ще поемем в мрака.

Светът ни зове и очаква, както ние чакахме този час,

безстрашни и щастливи – животът е пред нас.

Но не знам защо чувствам празнина,

гледайки картината пред мен, съдбата си виня,

че разделя ме с това, което най-много аз ценя.

Всичко някак се променя, мракът заменя деня.

Мислехме, че вечно ще сме заедно, заедно завинаги,

през проблеми, през интриги, заедно през годините изминали.

През болки и тревоги, през радост и тъга,

през сълзи и смях, заедно, дори след смъртта.

Помня всяка шега, помня всеки вик.

Как добре си бяхме преди да настъпи този миг!

Сега е време да се разделим, да потеглим настрани,

но нека не се забравяме, това ще носим винаги.

 Дори след години вие все още ще сте в моето сърце.

Там място за вас винаги ще има, както когато бях дете.