Едва ли някой се съмнява в това, което казвам аз сега.
Следите от сълзи все още си личат по тъжните ни лица.
Ето, времето дойде, времето не чака.
Нашият час настъпи, сами ще поемем в мрака.
Светът ни зове и очаква, както ние чакахме този час,
безстрашни и щастливи – животът е пред нас.
Но не знам защо чувствам празнина,
гледайки картината пред мен, съдбата си виня,
че разделя ме с това, което най-много аз ценя.
Всичко някак се променя, мракът заменя деня.
Мислехме, че вечно ще сме заедно, заедно завинаги,
през проблеми, през интриги, заедно през годините изминали. ...