Завръщане

Да, всеки път ще се завръщам
в родената от нас нощна тишина,
за да си спомням как със теб превръщах
дните златни в есенна роса;
за да мога пак на хоризонта чист
да рисувам в щрихи твоето лице...
А вятърът повява лист след лист,
опитомен от твоите ръце,
от твоята коса златиста над есенно море,
от гласа ти нежен, от тоновете сладки.
Да, ще се завръщам, макар и уморен
от бързите раздели и срещите ни кратки,
от тичане след спомени захврълени,
забравени, изпокъсани почти...
угаснали, въргалящи се въглени,
изгорели на фона на безброй мечти.
Всеки път ще се завръщам, макар да знам,
че никой там не ще ме чака,
че няма на кого мислите си да раздам,
че отминали са спомените с влака,
за гари неизвестни, за станции среднощни,
за места, от където никой никога не се завръща,
и за пътеки, и за безкрайностите още,
които безнадеждно ни обгръщат.
Но ще се завръщам аз. В това уверен съм,
дори когато надеждата във мен угасне,
дори когато дните дълги превърнат се във сън,
ту хубав на моменти, ту довяващ спомени ужасни,
ту припомнящ споделени чувства,
ту събиращ ги и ту разделящ ги...
Дори когато в мен морето се разбуйства,
дори когато с лодка беззащитна идваш ти,
за да те посрещна аз, все така във тебе влюбен,
за да те посрещна аз в хоризонта на брега...
За да не се почувствам никога изгубен,
ни по пясъка подгонен, ни затрупан от снега.
Да, ще се завръщам тебе да посрещам всеки път,
там, седейки на самотен бряг,
дори и знаейки, че пламъците в теб вече не зоват
моето име и не следват те среднощния ми знак.