в памет на Т.
Човекът, който все се усмихваше
имаше много, много тъжна душа.
Градът щом заспеше уморено-притихнал,
той невидимо скриваше вляво смеха.
После рееше поглед в синята книга
с надписи златни, със сребрист катинар,
а сълзùте му, като цветята на малката Ида
безспирно танцуваха в своя ням бал.
Всяко утро, в най-бялата болнична стая,
точно в осем влизаше пъстроцветна дъга.
С балон, ален нос и парченца ябълков пай, ...