Звездолуние
лаят по бездетната Луна.
Екотът в пространството се гърчи,
а звезди зачеват тишина.
Пее вятърът любовна песен,
кучетата хапе с песента.
От врата на падналата есен
се изхлузва бримка на греха.
Църква е домът ми. Аз догарям.
Сянката тревогата краде,
а от безтегловната ми старост
преоткривам в себе си дете.
Кучетата млъкват разпознали
блясъка надежден на очите.
Сянката страхливо се затваря.
Луната се целува със звездите.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валентин Йорданов Todos los derechos reservados