Звездолуние
лаят по бездетната Луна.
Екотът в пространството се гърчи,
а звезди зачеват тишина.
Пее вятърът любовна песен,
кучетата хапе с песента.
От врата на падналата есен
се изхлузва бримка на греха.
Църква е домът ми. Аз догарям.
Сянката тревогата краде,
а от безтегловната ми старост
преоткривам в себе си дете.
Кучетата млъкват разпознали
блясъка надежден на очите.
Сянката страхливо се затваря.
Луната се целува със звездите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени