Звездолуние
лаят по бездетната Луна.
Екотът в пространството се гърчи,
а звезди зачеват тишина.
Пее вятърът любовна песен,
кучетата хапе с песента.
От врата на падналата есен
се изхлузва бримка на греха.
Църква е домът ми. Аз догарям.
Сянката тревогата краде,
а от безтегловната ми старост
преоткривам в себе си дете.
Кучетата млъкват разпознали
блясъка надежден на очите.
Сянката страхливо се затваря.
Луната се целува със звездите.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Йорданов Все права защищены