* * *
1 мин за четене
- **** – викнах аз плахо и не много високо името на момичето, което обичах. Надявах се да се обърне, макар и викът ми да бе неуверен и слаб.
За мое щастие тя се обърна и ме изчака. Когато се обърна, видях красивото й лице, сияещите очи и страстните устни, който бих искал да усетя някой ден! Забързах още повече :
- Здрасти, как си? – попита тя.
- Здрасти, ами, скучно – отвърнах.
- Защо така?
-Ами не знам, цял час ми е така … (ето, още не бях започнал да говоря и обърках думите! Защо съм такова пане!?! – Ден де .. цял ден.)
Очите ми се насочваха само към нейното лице. Исках да й кажа! Исках да й кажа колко много я обичам! Ала нещо ми каза “Още е рано, трябва да се сприятелите повече!”
-Ами... – замалко да го кажа, ала се сдържах – Днес целия ми ден е гаден, много ми се спи, единственото хубаво нещо е, че двойката ми по биология е фалшива и сега имам 6.
- Браво! – усмихна се лекичко – Охх! Днес имам цял ден да уча за класната по литература!
- Охх! Гадно! Че и аз имам едно по геометрия петака... ( ама че тъпотия направих, започнах най-омразната тема).
-Айй. Чао!
-Чао – казах и тя зави към своя дом.
Защо не успях да го кажа не знам! Но все пак този миг за мен бе ценен! Кратък за другите, но за мен бе равен на вечност! Всеки миг с нея за мен е вечност, всеки път, когато я видя, се разтапям! Всеки път съм готов да умра за нея, да скоча пред куршум, ако трябва, а пък нямам смелостта да й кажа колко я обичам!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Стивън Todos los derechos reservados
хубаво е , че цениш и дребните неща 
