Джъд пак се качи на гърба на грифона, а емпусът летеше редом с тях. Когато стигнаха брега на езерото, момчето им посочи кучето, което лежеше в къпинака в локвичка кръв и направи знак, че иска да се спуснат. Емпусът се взря в отсрещния бряг, където се виждаше високата фигура на Джуджилейла и им махна с ръка: „Слизайте! Аз продължавам.“
– Иска да си разчисти сметките с вещицата – каза Джъд, щом стъпиха на брега.
– Няма да посмее – поклати глава Васил-Игнацио. – Прекалено много хора има. Ще изчака момента, когато остане сама и ще я издебне. Или ще я примами някъде далече от тълпата. Той си има начини. Но сега повече го интересуват громничните свещи, а не отмъщението.
– Не са само громничните свещи – каза Джъд. – Трябва да намерим още нещо.
Той разказа на архангела накратко всичко, докато се провираха през къпинака.
Раненото куче заскимтя, щом зърна господаря си.
– Стрелата ще го излекува – разбърза се Джъд.
– Майка му идва – съобщи архангелът. – И носи нещо.
Покрай брега тичаше Луница, стиснала в устата си наръч треви.
– Стръкове живовляк и лъжичина. Растат надолу по брега. Листата им действат кръвоспиращо и помагат за заздравяване на рани – обясни Васил-Игнацио.
Джъд извади манерката, която беше взел сутринта от вещите, донесени от Джуджилейла. Изсипа водата от изворчето на мястото и взе стрелата. Щом докосна кучето с нея, то скочи на крака и залая радостно.
– Трябва да приберем инсигниите – подкани го архангелът. – Звездец ще се оправи. Майка му е с него.
– Имам още нещо в джоба си. Предишните пъти го нямаше – каза удивен Джъд. – Тъкмо си мислех защо Мирабела не ми е сложила някакво по-сериозно оръжие в силяха, освен джобното ножче и…
– Стрелата на Перун е най-сериозното нещо, което би могъл да си пожелаеш. Но той ще си я поиска. А емпусът не трябва да я вижда.
Джъд гледаше с удивление ябълката, която беше измъкнал от джоба си.
– Това е златната ябълка от инсигниите. Но ние още не сме я взели – как се е озовала тук?
– Нещо става с времето – каза Васил-Игнацио. – Знам го със сигурност, защото имам усет към тия неща – още от дните, когато бях Часовникар. Сигурно се случва, защото пигмеите секат корените на Дървото. Трябва да побързаме!
– Не е същото като вчера. Сега и Мирабела е тук. И Звездец и Луница идват насам. А Джуджилейла след малко ще вкамени всички. Трябва да ѝ кажем за Куцулан, преди да го направи. Тя ще го забави. Налага се да слезем за малко.
– Ще трябва да разказваш пак историята си. Родителите ти няма да искат да те пуснат. Илинда ще настоява да се измиеш и да се нахраниш – такава си е тя! Всички ще искат да помагат.
– Все ще измислим нещо. Ти нали си с мен! Ще потвърдиш думите ми.
Щом приближиха трибуната, облакът над езерото се поколеба, а после измени посоката си и се понесе към тях. Юймин видя сина си и се втурна към него. Джуджилейла трепна, намръщи се и вдигна ръце.
„Не бива да я оставям да изрече проклятието.“, си каза Джъд. „Тя ще спомене трите нимфи и ще приспи вниманието им, никой няма да очаква края на заклинанието. Но не мога да използвам стрелата – заради Перун и Разнобрад. Какво да правя?“
„Трите нимфи са далече, но духът им тук е – вечен“, викаше през това време вещицата и размахваше ръце.
Джъд стисна ябълката, прицели се и като най-добрият бейзболен питчер в лицея метна сияещия плод право в разтворената уста на Джуджилейла. Тя се задави и млъкна, без да успее да произнесе сакралната последна фраза: „Само мене коронясай, всички други урочасай!“ После инстинктивно хлопна челюсти и мъчително преглътна.
– Ти унищожи ябълката – извика архангелът. – Лекарството за всички бездетни в Планината! Даде го на дъртата вещица, която няма нужда от него. Родът ни ще изчезне – и без това сме останали едва няколко хиляди. И повечето са тук днес. Инсигниите сега са с една по-малко. Моли се ябълката да не е същата – иначе доста сме го загазили.
– Щеше да вкамени всички – оправда се Джъд. – Нищо друго не успях да измисля. Ябълката сякаш сама се напъха в ръката ми.
– Имало е защо – каза удивено Васил-Игнацио. – Виж!
Джуджилейла беше започнала да се гърчи, а по устата ѝ изби зеленикава пяна. Тя се опита да изплюе остатъците от плода, но вместо него от отворената ѝ паст започнаха да се сипят зелени пъпчиви животинки, които тупнаха на земята и заподскачаха към езерото.
Тълпата на брега зашумя и се разстъпи.
– Лошотията ѝ излиза през устата – обясни Разнобрад. – Вече няма да може да произнася проклятия. При всеки опит да каже нещо лошо, оттам ще излизат крастави жаби. Ябълката го направи Откъде я имаш? И каква е тая каменна пръчка, дето се опитваш да скриеш? Да не е и тя вълшебна?
Перун понечи да каже нещо, но Васил-Игнацио незабелязано му направи знак и той замълча.
– Васил-Игнацио! – възкликна Илинда. – Какво приятна изненада! Бяхме започнали сериозно да се тревожим за теб. Къде беше?
– Сега нямаме време за обяснения, царице! – каза почтително архангелът. – Трябва да вземем нещо от Златната църква и от Къщата с маймунката в Преслав. След няколко минути ще сме пак тук. Доверете ни се и продължете с Церемонията!
– Няма как да я спрем, щом вече е започнала – каза Илинда. – Имам ти доверие. Прави, каквото е необходимо. Но Джъд остава тук. Той трябва да бъде избран. Няма друг начин!
– Не! – извика момчето. – Ти не разбираш! Всички ще умрем! Куцулан ще вриви вулкана. Земята ще загине!
– Той казва истината. Ако вулканът избухне, никой няма да оцелее. Церемонията ще се окаже безсмислена. За всички – каза архангелът и погледна към Джуджилейла.
В тона му имаше нещо, което накара Илинда да се реши.
– Добре! – каза тя. – Но побързайте!
– Аз отивам при Куцулан – каза внезапно вещицата. – Може да успея да го убедя да не пуска вулкана. Имам някои козове в ръкава. И без туй без момчето и без мен облакът само ще се мотае над езерото. Няма кого другиго да избере.
„Блажени са вярващите. И не забравяй да си мериш приказките!“, помисли си Джъд, но не каза нищо.
Той се качи на гърба на грифона и двамата, последвани плътно от емпуса, полетяха към Велики Преслав.
/Следва/
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados