Същата нощ прохождаше и сърцето на Надя, притиснато до това на Насим. А звездите в този момент се интересуваха единствено от това – откъде да вземат още светлина и сила, за да осветят тези двамата долу и да забавят въртенето на световете им. Защото двата свята се въртяха безпомощни толкова инертно един към друг, че имаше опасност да се взривят и така да се опознаят трагично – сгромолясвайки се на хиляди парчета. Като взрив. А след взрива се предполагаше, че всеки ще търси своите части. Но най вече сърцата си, защото…

   Двамата се бяха скрили в прегръдките на сенките на дърветата в двора на Насим и си шептяха. Шептяха тихичко и листата на дърветата около тях. Пак на техен си език, както говореше Насим, защото се страхуваше, че ако разкрие сърцевината на полудялото си сърце, Надя ще се изплаши и ще побегне. Затова мълвеше думите, така както се изричат тайни. Но Надя искаше да научи всичко на мига:

- Искам още.

И той шептеше, не спираше:

- Ако имах девет живота като котките, щях да ги ще изживея с теб. Но имам само един, а той не е вечен. Затова искам да се изгубя в очите ти, защото твоите очи са като вечност.

- Звучи като приказка, но сега трябва да ми я преведеш. – молеше го тя.

- Ще ти го преведа, не е приказка, току-що го измислих, но не искам да те виждам отново ядосана.

- Добре, обещавам. Никакво ядосване повече! – вдигна пръстче и се усмихна.

Тъмните очи на арабина блеснаха срещу нея. Той обхвана косата ѝ и я събра внимателно в ръката си. Едва сега видя, че си е сложила червило. Стана му весело. Момичето му се гласеше, заради него. 

- Никакво ядосване повече, нали! – повтори той, гледайки я изпитателно, а тя не изпускаше погледа му нито за секунда. - Защото животът е кратък като тази целувка. – и я целуна.

- Много кратък! – изстена Надя и потърси отново устните му.

- Също и измамен. Измамен като добре обмислена дума.

Чу се шум. Насим направи знак на Надя и двамата притихнаха. В задната съседска къща излая куче, чу се скърцаща врата и влачене на чехли. Явно друг съсед също будуваше. Насим я хвана за ръце. Двамата се снижиха леко. Земята – гореща от лятната жега, дишаше със сухи гърди и разнасяше дъх на изгоряла трева. След малко тишината се върна. Насим навлезе в нея пръв. Интересуваше се, дали някой от семейството на Надя е усетил липсата ѝ предната нощ.

- Никой. Никой. - отвърна му тя, долавяйки облекчението в арабина. 

- Сега ще ми кажеш ли какво ми каза преди малко?

- Аха, ще ти кажа, ако замълчиш за две секунди. – закачи я арабинът, поемайки възбудата на емоцията ѝ, която го връхлиташе и го караше да я желае още повече.

Надя се беше разколебала. Тя не смяташе че говори твърде много, но сега явно така отразяваше огледалото на Насим. А огледалото можеше да говори:

-  Казах ти това:  - и той изрече - бавно и с умерен глас:

Не съм виждал по-голяма грозничка от теб!

- Какво? – малкият ѝ юмрук тупна в корема на арабина.

- Ах! – изпъшка Насим. Тупна го още веднъж, защото ѝ се стори недостатъчно справедливо. - Ах! Бандитке! Значи вече и ще ме биеш, така ли? – предизвикваше я той.

Толкова лесно се сменяха нейните настроения, че вече започна да предусеща кое предстои.  Изненада, след нея – своенравие, невинност, съблазън,  прикрита гримаса, обида. Или накрая този предизвикателен поглед:

- Грозна ли ме нарече?

- Моето грозно момиче, да. – Опита се да я целуне, но тя се дръпна и отстъпи назад. – Искаш ли още да ти превеждам? Каза, че няма да се ядосваш. – продължаваше да я предизвиква Насим и пристъпяше към нея бавно.

– Не съм ти ядосана. И не съм твоя. Принадлежа единствено на природата си. – скръсти ръце и се обърна с гръб към него.

Насим обхвана раменете на момичето и прошепна нещо в ухото ѝ. Неговият глас шептеше така нежно, лениво, гърлено, че тя окончателно вече не искаше да знае какво точно ѝ говори. Чувствеността на гласа му ѝ стигаше. Пропукваше обвивката на нейното тяло, докато го пълнеше с нежност.

- Ще те разтопя с ръце, докато се изгубвам в душата ти като пътник в пустиня. Ти си моето пустинно цвете, Найдена.

 С лице отместваше косите, а дъха във влажните му устни я разпалваше. Тялото му все повече се притискаше в нейното. Беше като тайнство, извън времето, мястото и разума, а тайнството имаше свой аромат и миришеше на целувките на Насим. Тя не можеше да помръдне, чувстваше се тежка като земя. Усети как я вдишва, отново и отново. 

- И кожата ти така ухае, момичето ми, – на топъл пясък, който искам да вдишвам непрекъснато. Да ровя с пръсти в него, ето така –  погали нейната гръд  – още веднъж - Надя потръпваше – и пак, и пак…не се ядосвай, моля те… не зная друго какво да правя с теб,  Найдена, не зная... моя красива грозничке…

 Той я обърна леко и обхвана с целувки шията и страните ѝ.

- Искам да видя очите ти пак, Найдена. Погледни ме. Кажи ми всичко с тях.

Надя вдигна очи и видя в неговите колко гола е всъщност. Смути се. Докосна презрамката на роклята си, но установи, че не беше се свлякла, а се чувстваше безпомощна и разсъблечена. Инстинктивно затвори очи. Изплаши се за миг от себе си. Всичко изглеждаше по-различно от предната нощ. Улови се, че сама не знае на какво е способна. Че нямат граници нейният дух и тяло. Арабинът възприемаше целия този необят за своя нов свят и сега усещаше всичко, чрез нея. Пиеше като прежаднял всяка частица по шията, захапваше я за устните, а пръстите му я галеха настоятелно по най-съкровените места. Тя искаше да го помоли да спре за малко, за да се съвземе. Чу сякаш извън нея, че устата ѝ пророни някаква нечленоразделна реч. Със сигурност се чу нещо като зов за помощ. Ако можеше да се нарече така удоволствието, изтръгващо се от дебрите на човек на път към Рая. Човек, който усеща колко малък и колко голям може да бъде едновременно. Колко властен и обратното. Тя определено не искаше да бъде подвластна. Да не знае какво прави. Къде отива.

- Насим. – гърлото ѝ беше пресъхнало. Леко се изви. Искаше да му каже, че това започва да я плаши. Но нямаше нужда да говори, защото той беше тя и чувстваше всичко, което я тревожи.

- Успокой се, Надя, довери ми се и се отпусни. Няма да ти направя нищо лошо. Ела...

Той намери някакво старо яке отнякъде и го постели на тревата. Придърпа я нежно към гърдите си и сложи главата ѝ на сърцето си. 

Туп – туп, туп – туп, туп – туп. Топуркаше милостинята из него. Несдържана екнеше в ухото на Надя. Люлееше се цялата земя под тях и сякаш се пропукваше от въздишките им – пълни недовкусена сладост.

– Сърцето ти е като бърз влак. Като го слушам така имам чувството, че ще ме убие.

Смехът му се разплискваше из нейната кръв . Тя копнееше да го слуша непрекъснато как се смее. Да го вижда доволен, щастлив и устремен към нея. Желаеше го всеки миг, а когато за запитваше какво ще стане утре, той рисуваше някакъв остров, където двамата ще купят къща.

- Какъв е този остров? – интересуваше се тя.

- Вълшебен остров, на който е вечно лято. Ще се къпем голи нощем и ще се любим, докато вълните на телата ни се сливат със синхрона на тези във водата. Искаш ли?

- Сякаш току-що си ме срещнал, докато си правил нощното си плуване ли, така ли?

- Не, не -току-що. Ти вече ще си моя жена, Надя. И ще ме наричаш: господарю мой.

Надя не можа да сдържи смеха си.

- Аз мога и сега да те наричам така. С арабски акцент ли да го кажа, господарю мой? – Надя направи лек поклон с ръката и се разсмя. После, когато утихна, каза, че се е шегувала.

- Ти се шегуваш, а аз не. – изрече сериозно той.

Надя се умълча. Представи си цялата картинка този път с подробности. Караше я да се усеща напълно нормална. Нощта беше ден с него, луната грееше като ясно слънце, а всичко в него я изпълваше с живот. Всичко до което се докоснеха заедно. Онова, което го изграждаше като човек, като мъж, като приятел, с когото можеше да сподели страховете и желанията си. Това беше Насим. Мъжът, когото баща ѝ не харесваше по някаква причина. А какво всъщност не харесваше той в него, Надя не успя да си отговори.

- Мен не ме е страх да избягам с теб. – каза внезапно тя. Усети колко необмислено го е хвърлила в Насим едва, когато той й отвърна:

- Не говори така, не знаеш колко луд мога да бъда.

Надя се повдигна на лакът и го изгледа с любопитство.

- Колко луд?

Пламъчетата в очите му не потрепнаха, а когато Надя се вгледа по-добре в лицето му ѝ се стори далечно, променено и сурово. В това изражение нямаше и помен от нежността, с която преди малко я заливаше. Тя изтръпна. Но може би беше сбъркала. Очите ѝ станаха тревожни. Впери взор към него: 

- Кажи ми.

- Хм. Защо ме питаш това? – замисли се. Имам лоши спомени, Надя. Затова избягвам неприятности, затова избягвам да пия алкохол, защото отключва лош човек в мен. – Но, не. Не искаш да знаеш. – заключи, стараейки се да избегне погледа ѝ. Онази невинност в сините очи, която Насим се страхуваше да не помрачи. Надяваше повече Надя да не го пита, но тя трябваше да узнае всичко за него. Арабинът беше непреклонен, дори не желаеше да си спомня. Сякаш това беше някакъв черен епизод в миналото му. Може би някой ден щеше да ѝ разкаже. Но не сега, когато животът му се превръщаше в приказка, не и точно когато е разтворила крилете си до него. Реши, че би я разстрелял с подобно признание. Затова се отказа.

- Трябва да ми вярваш повече, Найдена. Нямам нищо общо с онзи човек. Дори не помня кой беше той точно. Аз съм този, който стои тук и сега.

Беше се загледала в акациите, те трепкаха под луната – сънуваха живота си, също като нея. Така си помисли. Не като затвор видя къщичката си сега, а като укрепление. Обяснението му я обезкуражи. Предпочиташе да се прибере. Дори забрави да му спомене, че ще отиде на събора.

За миг ѝ се стори, че би рухнала, ако всичко това се окажеше една голяма лъжа.  Нейната целувка и тя беше кратка и несигурна… А уговорката за следващата среща увисна във въздуха с неясен отговор.

(Следва)