Снощи ходих на театър. Бях сама. Доставя ми удоволствие на душата театърът. Понякога ми се доплаква, когато гледам как актьорите изтеглят нишката на разказа. Теглят я право от дъното на техните си души, за да стигне до моята душа. Старая се да не плача, поне докато съм в театъра. Не искам да ми се разтече гримът, но не е само това. Има и друго. Очите ми са уморени. Понякога сълзят, ей-тъй, без причина. Млада съм още, имам сили, и не се уморявам. Ала няма да е вечно така. Трябва да помисля за себе си, докато е време.

Каква беше пиесата снощи? Беше странна: по разказ на Селинджър. Той бил странен човек – чешит, и не разрешавал да се правят филми по разказите му. Мислел си, че киното убива въображението на читателя. Човек има право да избира обаче: дали да чете, или да си купи билет за кино. Аз пък повече харесвам театъра.

Пиесата…в нея се разказва как един войник се запознава с едно момиче. Войникът е съвсем млад мъж, а момичето още не е жена. Запознават се един мноого дъждовен априлски ден в една чайна, след концерт в църквата, която се намира в центъра на малкото градче. Тя сяда на неговата маса, после пият чай и си приказват. Но да не ви досаждам с тази история – тя е добре известна, и може да се прочете от всеки. А може да гледате пиесата, ако харесвате театъра и драмите като мен. Само да ви кажа, че историята е и доста забавна, поне в началото, преди войникът и младата дама да се разделят. После нещата се променят, войникът и той се променя, когато го изпращат на фронта. Но така се случва, когато е война, а мъжете са принудени да вършат странни неща, доста често – против волята си. На жените остава да тежи цялата отговорност да разкажат на наследниците защо предишните мъже вече ги няма.

Аз по принцип обичам да ми е весело и да се смея. А тази пиеса доста ме натъжи. Но нищо – ще се прибера у дома сега, и ще си поплача. Има и такива нощи. После ще опитам да заспя. Защото утре трябва да ставам рано, че имам да върша доста неща.

Такива мисли ми се въртяха из главата, докато излизах от театъра и вървях към паркинга. Отключих колата, отворих вратата и се настаних удобно на седалката. Запалих, и бавно потеглих. Докато сменях скоростите, погледнах към съседната седалка. Погледът ми се спря на букета, който си бях купила след като излязох от работа днес – жълти лилиуми. Стана ми приятно. Излязох от града, и потеглих на запад – по широкия път към дома. Зад гърба ми светофарите светеха в зелено.