27.1 Светът Маяковски – „Яйцето“

  Учило кокошката яйцето:

  криво снесе ме – надве-натри,

  на студена ме държа диета,

  в полога не влизаше дори…

                    Осип Манделщам

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/yajceto-osip-mandelshtam

  Oсип Емилиевич Манделщам (роден Йосиф) (1891-1938) – руски поет и преводач, виден представител на акмеизма. Роден във Варшава, в еврейско семейство.

  1897 – семейството се премества в Петербург, където от 1900 – 1907 – учи в Тенишевското училище в Петербург.

  1908 – 1909 – посещава лекции в Сорбоната и Хайделбергския университет.

  1911 – 1917 – с прекъсвания е студент в историко-филологическия факултет на Петербургския университет.

  1910 – започва да печата стихове в престижни списания като „Аполон“, „Хиперборей“ и др. като се придържа към популярната тогава в Русия поетика на символизма.

  1912 – присъединява се към групата на акмеистите.

  1913 – излиза първата му стихосбирка „Камък“. Стиховете, които пише по време на 1922 – сборник със стихове „Tristia“. През 20-те години издава още стихосбирките „Втора книга“ (1923) и „Стихотворения“ (1928), две книги проза – „Шумът на времето“ (1925) и „Египетска марка“ (1928), пише и литературно-критически статии във вестниците.

  След 1928 година съветските издания спират да печатат негови стихове, като неотговарящи на комунистическата идеология. Заради антисталинистката му епиграма „Живи уж, а не чувстваме свойта земя“, написана през декември 1933 г., от 1934 до 1937 г. е заточен във Воронеж. През 1938 г. е отново арестуван и е изпратен в лагер. В края на следващата година поради изключително тежките условия се разболява от тиф и умира на 27 декември в транзитния лагер „Втората рекичка“, от който лагерниците са били изпращани на Колима. Манделщам е реабилитиран посмъртно: през 1956 г. – за делото от 1938 г., и през 1987 г. – за делото от 1934 г.

  Непубликуваните му стихове са запазени благодарение на съпругата му Надежда Манделщам, която ги научава наизуст (било е невъзможно по времето на управлението на Сталин да бъдат съхранявани в писмен вид) и ги записва на хартия едва през 60-те години на ХХ век. Тогава те са изнесени нелегално от СССР и са напечатани за първи път на Запад. Негови стихове за пръв път след смъртта му започват да се печатат в съветски издания по време на т. нар. „перестройка“. Днес, както в родината си, така и по света, той е смятан за един от най-големите руски поети от първата половина на ХХ век.

  – Забавихте се! – каза Снеговей. – Елените изядоха всичкия мъх и лишеи в гостилницата. Наложи се да ходя до съседните, но нямаха. Ако стоят още бездейни с включена магия, пак ще изгладнеят.

  – Няма да стоят повече – успокои го Габриел. – Тръгваме за остров Пъкуюл.

  – Сигурни ли сте? – попита белокосият гигант. – Там е доста опасно.

  – Там има едно яйце с два жълтъка, което трябва да вземем и да го занесем на Косила, за да пусне тя Златина. Но не трябва да ѝ го даваме, защото само с него можем да се махнем от Маяковски. Такива ми ти парадокси!

  – Щом ще ходим до Пъкуюл, ще ни трябва нещо – каза Снеговей. – Вие се настанявайте, аз ей сега се връщам.

  Той влезе в таверната и се бави там няколко минути. После се качи на шейната и хвана поводите.

  – Донесохме ти малко сьомга и лапландско пушено сирене от студения бюфет на Нероден Петко. Да си припомниш корените – каза Дун.

  – Благодаря ви много, но не съм гладен. Може би по-късно. Раздай, моля те, това на останалите – за всеки има по един чифт.

  Той хвърли една малка кожена торбичка в скута на Дун и пришпори елените.

  – Какво е това? – попита Дун, вадейки от торбичката няколко бели, меки топчици.

  – Тапи за уши от восък – каза Снеговей. – На острова има сирени. Някои ги наричат Пеещи лебеди. Пеещи са, но не са лебеди. Поне не съвсем.

  – Откъде ги взе?

  – От таверната. Тук скоро ще стане доста шумно заради младежите, дошли за Фестивала на Леда на пързалката пред Двореца вдругиден. Някои от посетителите не обичат нощните гуляи. Това всъщност е восък от пчелина във Вълчотрън. Аз им го доставям. Днес им занесох една партида. Екологично чист е.

  Човекът-мечок дръпна юздите, елените се отделиха от земята и в следващия миг шейната вече кръжеше над потъналия в кълбеста мъгла остров Пъкуюл.

  Реката край острова беше покрита с дебел слой лед, а в средата му имаше езеро, от чиято вода се вдигаше пара.  Ниските брегове около него бяха обрасли с туфи острица – с тънки зелени листа и ситни цветчета, покрити с рехав сняг. Имаше и диви череши с червени плодове, шипкови храсти, офика и тръстика – и сняг, много сняг. Пухкави купчинки сняг сякаш плуваха и по езерото, но от бялата димка над повърхността не можеше да се види добре.

  – Никога няма да свикна с тая гледка! – измърмори Дун с възхищение. – Това ли са пеещите лебеди?

  – Това са! – извика Снеговей. – Слагайте си тапите! Бързо! Ако някой от вас чуе песента им, ще бъде омагьосан и ще остане завинаги тук.

  Снегът по брега и по повърхността на езерото внезапно се раздвижи и белите преспи една след друга литнаха. Стрелнаха се нагоре към шейната и скоро около петдесетина Същества от женски пол – със снежнобели криле, дълги лебедови шии, човешки тела и глави с дълги бели коси заобиколиха летящия еленски впряг. Лицата и телата им бяха почти изцяло покрити с косите, виждаха се само отворените им усти – те вероятно пееха, но пътешествениците не чуваха нищо.

  Снеговей бързо извади листа с разрешителното от Двореца. Една от лебедовите жени, явно водачката им, протегна ръка и взе документа. Доближи го до покритото си с коси лице и очевидно успя да го прочете, защото махна с ръка към посестримите си, те затвориха усти и започнаха да се спускат надолу. Жената посочи главата си отстрани – там, където трябваше да е ухото ѝ. Снеговей кимна и извади тапите от ушите си. Същото направиха и останалите. Над острова сега цареше тишина.

  – Последвайте ме! – махна пак с ръка жената и полетя към брега на езерото.

  Снеговей насочи елените към малкия кей, обрасъл със заснежена цъфнала острица. Белите преспи, плуващи в езерото, се оказаха предишните крилати жени, но сега те бяха лебеди, които издаваха кратки животински звуци.

  – Няма да запеят, докато не си тръгнете – каза жената. – Аз се казвам Горчивка е съм една от пазителките на острова. Защо сте дошли?

  – Трябва да се срещнем с Конниците – отвърна Габриел. – Те имат едно яйце, което ни трябва.

  – Искате да вземете Свещеното яйце? Няма да е много лесно – поклати глава сирената.

  – И той каза така – съгласи се Габриел.

  – Кой?

  – Нероден Петко. Той ни посъветва да дойдем тук.

  – Това вече е друга работа – каза бързо Горчивка. – Нашият цар-президент е мъдро Същество. Щом ви е казал така, значи имате шанс. Иначе щях веднага да ви върна. Но явно моментът е настъпил. Ще извикам Кокошките.

  – Кокошките?

  – Да осемте Водни кокошки, които живеят на дъното на езерото. Там има горещи подводни извори, които топлят водата и затова тя никога не замръзва. Идеално място, за да бъде излюпено Яйцето на новата Вселена.

  – Това ли представлява Свещеното яйце?

  – Да, зародишът на бъдещето се крие в миналото. Новата Вселена след милиарди години ще се излюпи от това яйце, когато енергията на тази Вселена се изчерпи.

  – Ами Конниците? Те къде са? – намеси се Дун, който все не можеше да повярва, че от някакви си кокошки зависи цяла една Вселена.

  – Водните кокошки са Конниците – каза Горчивка. – След като Рисовете отпаднаха, те заеха местата им в   Апокалипсиса на Маяковски.

  Тя се обърна към Снеговей и посочи пак ухото си.

  – Сложете си тапите! – каза той. – Горчивка ще пее.

  – Одисей ряпа да яде! – ухили се Дун и пъхна восъчните топчици в ушите си.

  Останалите го последваха. Сирената отиде до края на кея, сложи длани като фуния на устата си и явно запя, защото се изви вятър, повърхността на езерото се накъдри и в средата му се образува въртоп, който постепенно набираше сила. После силна струя вода бликна нагоре и от нея изхвърчаха осем огромни черни птици, подобни на патици – с бели клюнове и бели рогови образования на челата. Те кацнаха на брега и започнаха да приглаждат перата си.

  Сирената даде знак и всички махнаха тапите от ушите си.

  – Кокошките са патици и имат рога! – възкликна Дун.

  – Само един рог – поправи го Джиа.

  – Някои ги наричат и лиски – каза Невянка. – Чела съм за тях.

  – Е, сега имаш възможност и да ги видиш – водни кокошки, които се патици с рога, наречени лиски! Супер манджа с грозде. По-голям еклектик от Господ няма! Митологията ряпа да яде! Но къде е Яйцето?

  – Ти май си присвои репликата ми! – оплака се Джъд. – „Ряпата“ е моя!

  – Не знам да има патентно право за използване на фразеологизми – засмя се Дун. – А и ти взе „ряпата“ от Вергилий. И я използваш толкова често, че всички си мислят, че е твоя.

  – Нали уж нямало патентно право… – нацупи се Джъд.

  – Яйцето е у нас – каза една от Водните кокошки, приключила с приглаждането на перата си. – Кой пита?

  – Нероден Петко каза да ни го дадете – хвана веднага бика за рогата и ряпата за опашката Дун. – Трябва ни, за да напуснем Маяковски. Ние сме пътешественици. Попаднахме тук по погрешка и…

  – Искате да използвате силата на цяла една Вселена за лични нужди? – попита с укор Кокошката.

  – Така излиза – каза Габриел. – Можем само да се надяваме, че ще бъдете снизходителни и ще разберете желанието ни да си намерим нов дом. Нашият Свят беше унищожен, а на Маяковски не се чувстваме у дома си. Вероятно една нищожна част от енергията на Яйцето ще бъде необходима. Едва ли новата Вселена ще загуби много.

  – Ами добре! – съгласи се сговорчиво кокошката. – Настина – Яйцето съдържа енергията на милиарди звезди. Едва ли ще се загуби много за едно пътуване, па било то и междузвездно.

  – А вие защо всички сте еднакви? – попита внезапно Дун. – Нали конете на Конниците в Библията са с различен цвят? Не че вие сте коне… Упс! Не исках да кажа това!

  – Знам какво искахте да кажете – каза строго Кокошката. – Ние наистина не сме коне. И конници не сме, въпреки че сме Конници. А сме еднакви по цвят и големина, за да бъде затруднено разпознаването. За да вземете Свещеното яйце, трябва да разберете у коя от нас е.

  Кокошките се наредиха на брега в очакване.

  – Едва ли е у говорителката – прошепна Дун на Габриел. – Пък и не видях къде застана. Хитрушите се разбъркаха като тесте карти.

  – Всеки човек си има ахилесова пета, но не всяка пета си има кокоши трън – каза, кой знае защо, Сивин и млъкна сконфузено.

  – Кокошка с кокоши трън ли да търсим? – попита Дун. – Това ли искаш да кажеш?

  – Кокошките нямат кокоши тръни, хората имат – каза Невянка. – Моля ви, бъдете сериозни, въпросът е важен!

  – Няма ли малко да ни подскажете? – стреля напосоки Дун.

  – Ами добре! – каза неочаквано една от Кокошките, но дали беше предишната, която беше говорила от името на всички, не беше ясно.

  – Ще чуете стихче…

  – А, не! – запротестира Дун. – Пак стихче. Стига вече!

  – Стихчето е следното:

  Различи ме, еднаквея –

  сред полето се белея,

  на небето се сивея,

  на леда се леденея,

  сред гората се гъстея,

  в планината се скалея.

  Я извикай, точки -ея

  да ни пусне той, пак точки -ея,

  да намери тя трофея!

  – Ама чакайте малко! Какви са тия точки? Пак ли загадки? – възмути се Дун.

  – Точките са три, защото са многоточие – каза кокошката.

  – Уж много, пък само три! Трябвало е да го нарекат триточие.

  – Защото точките продължават в период.

  – Тогава защо не са в скоби? Добре де! И сега трябва да търсим какво има на мястото на точките ли?

  – Да, и то много бързо, защото може да размислим.

  – Трябва да е нещо римувано – предположи Сивин.

  – Ама сред нас няма поети! – възропта Дун.

  – Кой викаше – никакви стихотворения? – озъби се Джъд. – Хак ни е сега!

  – Вергилий трябва да знае, той нали е поет – прехвърли горещия картоф Дун.

  – Не съм! – оправда се скелетът. – Другият беше.

  – Но нали и ти си игуанодон, това трябва да ви е вродено – нещо като нокътят на носа.

  – Само аз имам нокът на носа! Другият нямаше, защото беше от по-късна епоха, когато палеонтолозите бяха понаучили нещичко за устройството ни.

  – Но нали…

  – Не всички игуанодони са поети, както не всички поети са игуанодони – каза дълбокомислено Съществото от кости и се накани по стар навик да се разплаче.

  – Това е пак нещо като буриме – замисли се Габриел. – Моноримно. Двете липсващи думи трябва да завършват на -ея. Но има толкова много подобни думи. Пея, белея, блея, зрея, грея, крея, лелея, сея, фея, вея… Но според мен глаголите не вършат работа – тук трябват съществителни. И ритъмът да съвпада.

  – Я извикай корифея, на ни пусне той жокея? – предположи Сивин.

  – Не, не е това! „Да намери тя“ – само първото е в мъжки род, второто трябва да е в женски.

  – Гледаш надалече – под носа ти е, човече! – каза една от Кокошките.

  – Под носа си дори мустак нямам – отбеляза Дун. – Тия Същества еша си нямат да говорят със загадки!

  – Ех, да беше Пушкин тук – веднага щеше да се сети! – каза със съжаление Невянка.

  – Пушкин не е тук – каза Джъд. – Само Снеговей.

  – Момент! – извика Вергилий. – Снеговей става: „Я извикай Снеговея!“

  – Имената не се членуват, колко пъти да го повтаряме! – ядоса се Дун.

  – Но снеговей е и нарицателно, това е старото наименование на месец декември – значи може! – настоя Вергилий.

  – И кого ще заповядаш да извика Снеговей – някоя фея ли? – запита иронично Дун.

  – Може би пак е някое име, този път женско? – предположи Невянка.

  – Беа, Лея, Теа – познаваш ли някоя? – попита Джиа Снеговей.

  – Нне! – измърмори белокосият великан.

  – Той си знае само пчелите и восъка! – измърмори Дун. – Какво очакваш от него?

  – Пчелите! – извика Невянка. – Аз знам отговора – като в онази приказка, дето една пчела намерила най-малката сестра сред еднакво облечените забулени принцеси: Я извикай Снеговея / да ни пусне той Медея, / да намери тя трофея! Това е отговорът.

  – Дори и това да е, няма полза – Медея не е тук. Само Снеговей! – каза разочаровано Дун.

  – Гледаш надалече – под носа ти е, човече! – каза пак същата Кокошка.

  Снеговей се почуди малко, после се плесна по челото, поиска си обратно торбичката с тапите от Дун, отвори я и я обърна върху дланта си. Сред восъчните топчета пълзеше пчела – разузнавачката Медея. Тя замърда треперливо с крилца.

  – Казва, че искала поне веднъж да се разходи, без да е на мисия. Искала да присъства на Ледения карнавал. Но като ме видяла, се почувствала виновна и се пъхнала в торбичката. Казва също, че съжалява за причинените неприятности – предаде думите ѝ Снеговей.

  – Нищо не ни е причинила – дори не знаехме, че е с нас – каза Габриел. – Попитай я може ли да познае Кокошката.

  Пчелата махна утвърдително с крилца. После литна, завъртя се над Кокошките и кацна върху главата на една от тях – третата в реда.

  – Сигурна ли е, че е тя? – попита Дун.

Медея литна нагоре и направи няколко осморки около главата на Кокошката.

  – Казва, че на дъното на езерото има пещера, където е гнездото, в което се люпи яйцето. Тъй като в пещерата е влажно, гнездото е облицовано с прополис. Гнездата на другите кокошки не са. Освен това самото яйце е полирано с прополис – против микроби, вируси, плесен и дори – радиация, както и за да не се счупи случайно. Медея е усетила лекия му дъх, който идва именно от тази кокошка. Този прополис също е вълчотрънски – не може да бъде сбъркан с никой друг.

  – Добре, вече имаме отговор – каза Габриел. – Третата Кокошка отдясно наляво.

  – Спечелихте първия рунд – зарадва се говорителката. – Остава да ни представите убедителна причина защо да го дадем именно на вас.

  – Но ние вече ви обяснихме! Трябва ни, за да си намерим нов дом.

  – Това не е достатъчна причина. Съжаляваме!

  – Какво? – извика възмутено Дун. – Нали намерихме кокошката?

  – Намерихте я, но Яйцето може да отиде само при определени хора. Попадне ли в други ръце, ще се саморазруши.

  – Не ни казахте за това условие!

  – Не ни попитахте.

  – Как бихме могли, след като не знаехме? – извика Дун. – Това е абсурд!

  – Момент! – намеси се Габриел. – Какво точно гласи условието? Кой може да вземе Яйцето?

  – Условието е…

(Следва)