18.07.2025 г., 7:07

 27.1 Светът Маяковски – „Яйцето“

217 0 0

Произведение от няколко части към първа част

17 мин за четене

  Учило кокошката яйцето:

  криво снесе ме – надве-натри,

  на студена ме държа диета,

  в полога не влизаше дори…

                    Осип Манделщам

 

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/yajceto-osip-mandelshtam

 

  Oсип Емилиевич Манделщам (роден Йосиф) (1891-1938) – руски поет и преводач, виден представител на акмеизма. Роден във Варшава, в еврейско семейство.

  1897 – семейството се премества в Петербург, където от 19001907 – учи в Тенишевското училище в Петербург.

  1908 – 1909 – посещава лекции в Сорбоната и Хайделбергския университет.

  1911 – 1917 – с прекъсвания е студент в историко-филологическия факултет на Петербургския университет.

  1910 – започва да печата стихове в престижни списания като „Аполон“, „Хиперборей“ и др. като се придържа към популярната тогава в Русия поетика на символизма.

  1912 – присъединява се към групата на акмеистите.

  1913 – излиза първата му стихосбирка „Камък“. Стиховете, които пише по време на 1922 – сборник със стихове „Tristia“. През 20-те години издава още стихосбирките „Втора книга“ (1923) и „Стихотворения“ (1928), две книги проза – „Шумът на времето“ (1925) и „Египетска марка“ (1928), пише и литературно-критически статии във вестниците.

  След 1928 година съветските издания спират да печатат негови стихове, като неотговарящи на комунистическата идеология. Заради антисталинистката му епиграма „Живи уж, а не чувстваме свойта земя“, написана през декември 1933 г., от 1934 до 1937 г. е заточен във Воронеж. През 1938 г. е отново арестуван и е изпратен в лагер. В края на следващата година поради изключително тежките условия се разболява от тиф и умира на 27 декември в транзитния лагер „Втората рекичка“, от който лагерниците са били изпращани на Колима. Манделщам е реабилитиран посмъртно: през 1956 г. – за делото от 1938 г., и през 1987 г. – за делото от 1934 г.

  Непубликуваните му стихове са запазени благодарение на съпругата му Надежда Манделщам, която ги научава наизуст (било е невъзможно по времето на управлението на Сталин да бъдат съхранявани в писмен вид) и ги записва на хартия едва през 60-те години на ХХ век. Тогава те са изнесени нелегално от СССР и са напечатани за първи път на Запад. Негови стихове за пръв път след смъртта му започват да се печатат в съветски издания по време на т. нар. „перестройка“. Днес, както в родината си, така и по света, той е смятан за един от най-големите руски поети от първата половина на ХХ век.

 

  – Забавихте се! – каза Снеговей. – Елените изядоха всичкия мъх и лишеи в гостилницата. Наложи се да ходя до съседните, но нямаха. Ако стоят още бездейни с включена магия, пак ще изгладнеят.

  – Няма да стоят повече – успокои го Габриел. – Тръгваме за остров Пъкуюл.

  – Сигурни ли сте? – попита белокосият гигант. – Там е доста опасно.

  – Там има едно яйце с два жълтъка, което трябва да вземем и да го занесем на Косила, за да пусне тя Златина. Но не трябва да ѝ го даваме, защото само с него можем да се махнем от Маяковски. Такива ми ти парадокси!

  – Щом ще ходим до Пъкуюл, ще ни трябва нещо – каза Снеговей. – Вие се настанявайте, аз ей сега се връщам.

  Той влезе в таверната и се бави там няколко минути. После се качи на шейната и хвана поводите.

  – Донесохме ти малко сьомга и лапландско пушено сирене от студения бюфет на Нероден Петко. Да си припомниш корените – каза Дун.

  – Благодаря ви много, но не съм гладен. Може би по-късно. Раздай, моля те, това на останалите – за всеки има по един чифт.

  Той хвърли една малка кожена торбичка в скута на Дун и пришпори елените.

  – Какво е това? – попита Дун, вадейки от торбичката няколко бели, меки топчици.

  – Тапи за уши от восък – каза Снеговей. – На острова има сирени. Някои ги наричат Пеещи лебеди. Пеещи са, но не са лебеди. Поне не съвсем.

  – Откъде ги взе?

  – От таверната. Тук скоро ще стане доста шумно заради младежите, дошли за Фестивала на Леда на пързалката пред Двореца вдругиден. Някои от посетителите не обичат нощните гуляи. Това всъщност е восък от пчелина във Вълчотрън. Аз им го доставям. Днес им занесох една партида. Екологично чист е.

  Човекът-мечок дръпна юздите, елените се отделиха от земята и в следващия миг шейната вече кръжеше над потъналия в кълбеста мъгла остров Пъкуюл.

  Реката край острова беше покрита с дебел слой лед, а в средата му имаше езеро, от чиято вода се вдигаше пара.  Ниските брегове около него бяха обрасли с туфи острица – с тънки зелени листа и ситни цветчета, покрити с рехав сняг. Имаше и диви череши с червени плодове, шипкови храсти, офика и тръстика – и сняг, много сняг. Пухкави купчинки сняг сякаш плуваха и по езерото, но от бялата димка над повърхността не можеше да се види добре.

  – Никога няма да свикна с тая гледка! – измърмори Дун с възхищение. – Това ли са пеещите лебеди?

  – Това са! – извика Снеговей. – Слагайте си тапите! Бързо! Ако някой от вас чуе песента им, ще бъде омагьосан и ще остане завинаги тук.

  Снегът по брега и по повърхността на езерото внезапно се раздвижи и белите преспи една след друга литнаха. Стрелнаха се нагоре към шейната и скоро около петдесетина Същества от женски пол – със снежнобели криле, дълги лебедови шии, човешки тела и глави с дълги бели коси заобиколиха летящия еленски впряг. Лицата и телата им бяха почти изцяло покрити с косите, виждаха се само отворените им усти – те вероятно пееха, но пътешествениците не чуваха нищо.

  Снеговей бързо извади листа с разрешителното от Двореца. Една от лебедовите жени, явно водачката им, протегна ръка и взе документа. Доближи го до покритото си с коси лице и очевидно успя да го прочете, защото махна с ръка към посестримите си, те затвориха усти и започнаха да се спускат надолу. Жената посочи главата си отстрани – там, където трябваше да е ухото ѝ. Снеговей кимна и извади тапите от ушите си. Същото направиха и останалите. Над острова сега цареше тишина.

  – Последвайте ме! – махна пак с ръка жената и полетя към брега на езерото.

  Снеговей насочи елените към малкия кей, обрасъл със заснежена цъфнала острица. Белите преспи, плуващи в езерото, се оказаха предишните крилати жени, но сега те бяха лебеди, които издаваха кратки животински звуци.

  – Няма да запеят, докато не си тръгнете – каза жената. – Аз се казвам Горчивка е съм една от пазителките на острова. Защо сте дошли?

  – Трябва да се срещнем с Конниците – отвърна Габриел. – Те имат едно яйце, което ни трябва.

  – Искате да вземете Свещеното яйце? Няма да е много лесно – поклати глава сирената.

  – И той каза така – съгласи се Габриел.

  – Кой?

  – Нероден Петко. Той ни посъветва да дойдем тук.

  – Това вече е друга работа – каза бързо Горчивка. – Нашият цар-президент е мъдро Същество. Щом ви е казал така, значи имате шанс. Иначе щях веднага да ви върна. Но явно моментът е настъпил. Ще извикам Кокошките.

  – Кокошките?

  – Да осемте Водни кокошки, които живеят на дъното на езерото. Там има горещи подводни извори, които топлят водата и затова тя никога не замръзва. Идеално място, за да бъде излюпено Яйцето на новата Вселена.

  – Това ли представлява Свещеното яйце?

  – Да, зародишът на бъдещето се крие в миналото. Новата Вселена след милиарди години ще се излюпи от това яйце, когато енергията на тази Вселена се изчерпи.

  – Ами Конниците? Те къде са? – намеси се Дун, който все не можеше да повярва, че от някакви си кокошки зависи цяла една Вселена.

  – Водните кокошки са Конниците – каза Горчивка. – След като Рисовете отпаднаха, те заеха местата им в   Апокалипсиса на Маяковски.

  Тя се обърна към Снеговей и посочи пак ухото си.

  – Сложете си тапите! – каза той. – Горчивка ще пее.

  – Одисей ряпа да яде! – ухили се Дун и пъхна восъчните топчици в ушите си.

  Останалите го последваха. Сирената отиде до края на кея, сложи длани като фуния на устата си и явно запя, защото се изви вятър, повърхността на езерото се накъдри и в средата му се образува въртоп, който постепенно набираше сила. После силна струя вода бликна нагоре и от нея изхвърчаха осем огромни черни птици, подобни на патици – с бели клюнове и бели рогови образования на челата. Те кацнаха на брега и започнаха да приглаждат перата си.

  Сирената даде знак и всички махнаха тапите от ушите си.

  – Кокошките са патици и имат рога! – възкликна Дун.

  – Само един рог – поправи го Джиа.

  – Някои ги наричат и лиски – каза Невянка. – Чела съм за тях.

  – Е, сега имаш възможност и да ги видиш – водни кокошки, които се патици с рога, наречени лиски! Супер манджа с грозде. По-голям еклектик от Господ няма! Митологията ряпа да яде! Но къде е Яйцето?

  – Ти май си присвои репликата ми! – оплака се Джъд. – „Ряпата“ е моя!

  – Не знам да има патентно право за използване на фразеологизми – засмя се Дун. – А и ти взе „ряпата“ от Вергилий. И я използваш толкова често, че всички си мислят, че е твоя.

  – Нали уж нямало патентно право… – нацупи се Джъд.

  – Яйцето е у нас – каза една от Водните кокошки, приключила с приглаждането на перата си. – Кой пита?

  – Нероден Петко каза да ни го дадете – хвана веднага бика за рогата и ряпата за опашката Дун. – Трябва ни, за да напуснем Маяковски. Ние сме пътешественици. Попаднахме тук по погрешка и…

  – Искате да използвате силата на цяла една Вселена за лични нужди? – попита с укор Кокошката.

  – Така излиза – каза Габриел. – Можем само да се надяваме, че ще бъдете снизходителни и ще разберете желанието ни да си намерим нов дом. Нашият Свят беше унищожен, а на Маяковски не се чувстваме у дома си. Вероятно една нищожна част от енергията на Яйцето ще бъде необходима. Едва ли новата Вселена ще загуби много.

  – Ами добре! – съгласи се сговорчиво кокошката. – Настина – Яйцето съдържа енергията на милиарди звезди. Едва ли ще се загуби много за едно пътуване, па било то и междузвездно.

  – А вие защо всички сте еднакви? – попита внезапно Дун. – Нали конете на Конниците в Библията са с различен цвят? Не че вие сте коне… Упс! Не исках да кажа това!

  – Знам какво искахте да кажете – каза строго Кокошката. – Ние наистина не сме коне. И конници не сме, въпреки че сме Конници. А сме еднакви по цвят и големина, за да бъде затруднено разпознаването. За да вземете Свещеното яйце, трябва да разберете у коя от нас е.

  Кокошките се наредиха на брега в очакване.

  – Едва ли е у говорителката – прошепна Дун на Габриел. – Пък и не видях къде застана. Хитрушите се разбъркаха като тесте карти.

  – Всеки човек си има ахилесова пета, но не всяка пета си има кокоши трън – каза, кой знае защо, Сивин и млъкна сконфузено.

  – Кокошка с кокоши трън ли да търсим? – попита Дун. – Това ли искаш да кажеш?

  – Кокошките нямат кокоши тръни, хората имат – каза Невянка. – Моля ви, бъдете сериозни, въпросът е важен!

  – Няма ли малко да ни подскажете? – стреля напосоки Дун.

  – Ами добре! – каза неочаквано една от Кокошките, но дали беше предишната, която беше говорила от името на всички, не беше ясно.

  – Ще чуете стихче…

  – А, не! – запротестира Дун. – Пак стихче. Стига вече!

  – Стихчето е следното:

 

  Различи ме, еднаквея –

  сред полето се белея,

  на небето се сивея,

  на леда се леденея,

  сред гората се гъстея,

  в планината се скалея.

  Я извикай, точки -ея

  да ни пусне той, пак точки -ея,

  да намери тя трофея!

 

  – Ама чакайте малко! Какви са тия точки? Пак ли загадки? – възмути се Дун.

  – Точките са три, защото са многоточие – каза кокошката.

  – Уж много, пък само три! Трябвало е да го нарекат триточие.

  – Защото точките продължават в период.

  – Тогава защо не са в скоби? Добре де! И сега трябва да търсим какво има на мястото на точките ли?

  – Да, и то много бързо, защото може да размислим.

  – Трябва да е нещо римувано – предположи Сивин.

  – Ама сред нас няма поети! – възропта Дун.

  – Кой викаше – никакви стихотворения? – озъби се Джъд. – Хак ни е сега!

  – Вергилий трябва да знае, той нали е поет – прехвърли горещия картоф Дун.

  – Не съм! – оправда се скелетът. – Другият беше.

  – Но нали и ти си игуанодон, това трябва да ви е вродено – нещо като нокътят на носа.

  – Само аз имам нокът на носа! Другият нямаше, защото беше от по-късна епоха, когато палеонтолозите бяха понаучили нещичко за устройството ни.

  – Но нали…

  – Не всички игуанодони са поети, както не всички поети са игуанодони – каза дълбокомислено Съществото от кости и се накани по стар навик да се разплаче.

  – Това е пак нещо като буриме – замисли се Габриел. – Моноримно. Двете липсващи думи трябва да завършват на -ея. Но има толкова много подобни думи. Пея, белея, блея, зрея, грея, крея, лелея, сея, фея, вея… Но според мен глаголите не вършат работа – тук трябват съществителни. И ритъмът да съвпада.

  – Я извикай корифея, на ни пусне той жокея? – предположи Сивин.

  – Не, не е това! „Да намери тя“ – само първото е в мъжки род, второто трябва да е в женски.

  – Гледаш надалече – под носа ти е, човече! – каза една от Кокошките.

  – Под носа си дори мустак нямам – отбеляза Дун. – Тия Същества еша си нямат да говорят със загадки!

  – Ех, да беше Пушкин тук – веднага щеше да се сети! – каза със съжаление Невянка.

  – Пушкин не е тук – каза Джъд. – Само Снеговей.

  – Момент! – извика Вергилий. – Снеговей става: „Я извикай Снеговея!“

  – Имената не се членуват, колко пъти да го повтаряме! – ядоса се Дун.

  – Но снеговей е и нарицателно, това е старото наименование на месец декември – значи може! – настоя Вергилий.

  – И кого ще заповядаш да извика Снеговей – някоя фея ли? – запита иронично Дун.

  – Може би пак е някое име, този път женско? – предположи Невянка.

  – Беа, Лея, Теа – познаваш ли някоя? – попита Джиа Снеговей.

  – Нне! – измърмори белокосият великан.

  – Той си знае само пчелите и восъка! – измърмори Дун. – Какво очакваш от него?

  – Пчелите! – извика Невянка. – Аз знам отговора – като в онази приказка, дето една пчела намерила най-малката сестра сред еднакво облечените забулени принцеси: Я извикай Снеговея / да ни пусне той Медея, / да намери тя трофея! Това е отговорът.

  – Дори и това да е, няма полза – Медея не е тук. Само Снеговей! – каза разочаровано Дун.

  – Гледаш надалече – под носа ти е, човече! – каза пак същата Кокошка.

  Снеговей се почуди малко, после се плесна по челото, поиска си обратно торбичката с тапите от Дун, отвори я и я обърна върху дланта си. Сред восъчните топчета пълзеше пчела – разузнавачката Медея. Тя замърда треперливо с крилца.

  – Казва, че искала поне веднъж да се разходи, без да е на мисия. Искала да присъства на Ледения карнавал. Но като ме видяла, се почувствала виновна и се пъхнала в торбичката. Казва също, че съжалява за причинените неприятности – предаде думите ѝ Снеговей.

  – Нищо не ни е причинила – дори не знаехме, че е с нас – каза Габриел. – Попитай я може ли да познае Кокошката.

  Пчелата махна утвърдително с крилца. После литна, завъртя се над Кокошките и кацна върху главата на една от тях – третата в реда.

  – Сигурна ли е, че е тя? – попита Дун.

Медея литна нагоре и направи няколко осморки около главата на Кокошката.

  – Казва, че на дъното на езерото има пещера, където е гнездото, в което се люпи яйцето. Тъй като в пещерата е влажно, гнездото е облицовано с прополис. Гнездата на другите кокошки не са. Освен това самото яйце е полирано с прополис – против микроби, вируси, плесен и дори – радиация, както и за да не се счупи случайно. Медея е усетила лекия му дъх, който идва именно от тази кокошка. Този прополис също е вълчотрънски – не може да бъде сбъркан с никой друг.

  – Добре, вече имаме отговор – каза Габриел. – Третата Кокошка отдясно наляво.

  – Спечелихте първия рунд – зарадва се говорителката. – Остава да ни представите убедителна причина защо да го дадем именно на вас.

  – Но ние вече ви обяснихме! Трябва ни, за да си намерим нов дом.

  – Това не е достатъчна причина. Съжаляваме!

  – Какво? – извика възмутено Дун. – Нали намерихме кокошката?

  – Намерихте я, но Яйцето може да отиде само при определени хора. Попадне ли в други ръце, ще се саморазруши.

  – Не ни казахте за това условие!

  – Не ни попитахте.

  – Как бихме могли, след като не знаехме? – извика Дун. – Това е абсурд!

  – Момент! – намеси се Габриел. – Какво точно гласи условието? Кой може да вземе Яйцето?

  – Условието е…

(Следва)

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...