Глава IX

   Невзрачна музичка създаваше фон на това място. Само ритъмът ѝ, който се пронизваше през краката, стола, че и задните ти части, подсказваше, че я има и не позволяваше да заспиш, освен разбира се, ако не се отцепиш безпаметно с алкохол. Беше бар все пак. Димната цигарена завеса беше достатъчно гъста, за да я промушваш с пръсти и да си играеш, правейки си дупки в нея. А можеше спокойно и да ти докара някой астматичен пристъп. Но тях двамата ги устройваше идеално.

   Снежана и Орлин бяха седнали в най-затънтения ъгъл. Тя не беше пушач, но не ѝ пречеха и другите около нея очевидно. Той беше взел една салфетка и си драскаше по нея, тя беше опряла глава на ръката си и си приказваха.

   - По принцип ли помниш подробности, или заради близостта и връзката ти с нея си запомнил и копчето, и цвета, и блузата?

   - Помня. Аз много излишни глупости помня и по принцип де, но да- наречи го дефект, макар и на моменти с положителна изява.

   - Много се подценяваш, така да знаеш. А не трябва.

   - Не се подценявам толкова, Снежана. Просто не ми върви по принцип и късметът е с гръб към мен цял живот. И понеже съм реалист- не възлагам много надежди за добър изход, камоли за щастлив край. А и ще ти призная нещо- тя беше облечена така на рождения си ден и ми е направило впечатление- запомнил съм, това е.

   - Чак пък и копчето. Но, браво- в нашата работа това твоето може да бъде само ефект. А и реализмът ти удря повече на песимизъм.

   - Сега да не ме питаш и чашата ми дали е празна или пълна?- с провокативен глас каза той.

   - Няма, защото ще я напълня- извади със зъби корковата тапа и сипа.

   - Александрова, продължаваш да ме изненадваш!

   - Стига де- какво толкова, а и още нищо не си видял!

   - Кажи ми сега- наведе се напред към нея и скръсти ръце на масата- Живи ли са?- тя се разположи по същия начин и го погледна право в очите, като сложи ръцете си върху свитите му в юмруци такива.

   - Да! Живи са, живи са до една!

   - И защо си толкова сигурна?

   - Защото този човек иска да ги подчини, да има власт над тях, да ги контролира, а ако ги убие- играта свършва. Защо според теб са и спортистки?

   - Защото са привлекателни?

   - Естествено. Но по-важното е, че могат да му се противопоставят и това му харесва още повече. Усилва извратените му усещания, знам ли? И според мен сред тях търси идеалната, но още не я е намерил.

   - И когато я намери?

   - Ще го намерим преди да я намери, Орлине!

   - А ако все пак не го?

   - Тогава на тях им горко!- Ето пак ме увлече по твоята сива мисъл.

   - Добре, да кажем че си права и те са живи. Ние да имаме щастието да ги открием и върнем и... да се окаже, че те са толкова променени, че не могат да преодолеят травмата?

   - Смяташ, че има сексуален елемент?

   - О, сигурен съм в това!

   - Говориш за изнасилване?

   - И в това съм почти убеден.

  - Това май те плаши още повече, а? Тя да се върне, но да е така „променена“ както се изрази... страхуваш се да не посегне на живота си?

   - Именно... Налей!

   - Леля ти държи ли се?

   - С всеки ден отчаянието в гласа ѝ звучи по-силно. Я ми разкажи пак, за миризмата, за растението.

  - Нарича се Вратига. В миналото се е използвало за някакви окултни обреди. Смятали са, че като вдишват парите когато го изгарят, директно се свързват с Дявола. Но според мен това до някъде е свързано и с латинското му име- нещо с гръцкото Танатос имаше... Ама го забравих- той се разрови в телефона си- танато нещо сииии- уф, мъртвите езици не са ми сила.

   - Tanacetum vulgare?

   - Точно така- казах ти, че Интернет знае.

   - Окултно в Гърция, или може би на запад? А в България?

   - Бабите са вадили глисти с него- той изкриви лицето си от погнуса.

   - Как така за вадили?

   - В малки дози отварата от него- чая, като за нас простосмъртните, ги „отлепя“ от червата. В по-големи обаче е отровно и смъртоносно. Може да се стигне до кръвоповръщане. Адски болки и коремни спазми. И халюцинации също предизвиква.

   - Значи нашият човек е наясно с това. Образован.

   - Явно е така.

   - Каза, че листчетата са напоени с маслото. Дали го използва и при момичетата?

   - Възможно е. Може би не маслото, а направо билката.

   - Това може да се окаже много полезно в даден момент- Орлин избарабани с пръсти по масата.

   - Нарисувал си рисунките?- Снежана издърпа салфетката изпод ръката му.

   - Не ми е било цел.

   - Но на подсъзнанието ти- да. И наистина смяташ, че са места, нали?

   - Я ми кажи пак, какво спортуваха момичетата?- тя му изброи.

   - Ами, ако и спортът е свързан с мястото?

   - Продължавай...

   - Ами, ако това което спортуват, е в противовес с мястото на което са?

   - Тоест да провокира страховете им.

   - Точно така!

  - Ами ако е обратното и мястото съответства на дисциплината, а той всъщност да се опитва да изпита възможностите и издръжливостта им?

   - Пфффф... пак задънена улица.

   - Не е съвсем така, ако все пак сме намерили „улицата“, трябва да изчакаме да видим кой край ще се освободи и изсветли пръв.

  - Какво ли означава този пясъчен часовник. Защо такъв предмет ще избере, ако принадлежи наистина на някое от момичетата?

   - Или си играе с нас? Дали има нещо лично спрямо теб- „той“ имам предвид?

   - Съмнявам се- все пак пликовете се адресират до управлението, а не до мен.

   - Имаш право.

   - Въпреки, че не съм изключил и подобен вариант...

   - Заради бележката?

   - Тя ме обърква много.

   - Странна е.

   - И за разлика от пликовете, тя дойде лично при мен, обръщението в нея е директно с името ми. Оставил е буквата си за подпис нашият „предполагаемият помощник“, който може и да е „тя“.

   - Но защо ще ти помага? Защо така?

   - Не знам, Снежана.

   - Да беше написал поне нещо конкретно. То цялото звучи като гатанка- мистериозната „тя“, която ще те спаси, ако ли пък не- майка ѝ, много е объркващо.

   - Това ти казах и аз. Не можем да сме подготвени за всичко и за съжаление на този етап я караме само на догадки... Остави това за малко- тропна с чашата по масата Орлин- разкажи ми малко за твоя герой!

   - Тони ли? Той е страхотен. Много е игрив. И палав. Още е в детската градина и за сега проявява интерес към футбола и съответно е записан. Любопитно дете, чува и когато се прави, че не слуша, заради което е хубаво да внимаваш какво говориш.

   - Това си мисля, че от теб си го е откраднал- усмихна се Орлин и ѝ намигна.

   - Ха? И как така това заключение?

  - И аз съм наблюдателен, Александрова. На теб нищо не ти убягва. Дебнеш и се ослушваш като котка.

   - Макар... мисля си, че и сам се беше досетил доста отдавна, че нещата между мен и баща му не вървят, за което разбира се ние имаме голяма вина. Много съжалявам за това. Защото сега се гради като човек, а какъв пример получава? Какво вижда? И въпреки всичко, въпреки всичките ми отсъствия и закъснения- отпи голяма глътка от чашата си, може би , за да дръпне обратно навътре прииждащите сълзи, чието количество далеч надминаваше дразненето от цигарения дима и обемът им бе по-голям- Тони никога не ме упрекна, никога не ми каза нищо. Когато се прибирах, се качвах в стаята му, прегръщах го и го целувах. Той обвиваше ръчичката си около врата ми и се гушваше.

   - Липсва ти!

   - Много...

   - Хайде да плащаме и да си ходим. Да те изведа малко на въздух- тя кимна. Той направи жест на сервитьора. След малко той се появи с таблата, събра им парите и чашите и остави един плик.

   - Вие ли сте, Орлин Страхилов?

   - Да, аз съм.

   - Оставиха го за Вас.

   - Кой?

   - Куриерът. Излезе преди малко.

   - Кой куриер разнася пратки до толкова късно?- изправи се рязко Орлин- Не може да е такъв.

   - Така се представи, господине- инспекторът въздъхна тежко. По погледа му, сервитьорът разбра, че нещо не е наред.

   - Кажи ми точно кога излезе от тук.

   - Преди няма и пет минути- Орлин хукна. Направо изблъска вратата и излезе.

  - Орлине? Орлинеее?- извика Снежана и излезе след него. Беше застанал на средата на двете улици. Въртеше се и се оглеждаше, безсилието го завладяваше отново- беше му пределно ясно, че пет минути са предостатъчно за много неща... Полунощ наближаваше, нямаше никой. Той се затича към нея.

   - Какво пише на плика?- тя му го подаде „До инспектора на полицията в Смолян“- Но сервитьорът ме назова по име?- той се върна обратно в бара- Ей, момче, кой ти каза името ми?- нервно попита той, момчето видимо се притесни и леко потрепери.

   - Колегата... Колегата ми Ви познава, господине. Той каза на Вас да го дам.

   - Заведи ме при него!- Снежана също влезе.

   - Да, дааа, добре! Елате. Ето го!

   - Добър вечер!- каза Орлин на две, на три- Мога ли да Ви запитам от къде ме познавате?

  - Вие намерихте майка ми преди време, господин Страхилов. Как бих могъл да го забравя?   Отзовахте се на случая толкова присърце. Заради плика е, нали?

   - Точно така.

   - Видях Ви още когато влязохте. И когато колегата ми го показа и ме попита, аз се сетих веднага за Вас.

   - Добре, добре! Съжалявам за избухването си. Обърна се и към сервитьора- Извинявай, момче, наистина- облегна се с гръб на плота на бара. Изви глава назад.

   - Какво си мислиш?- попита Снежана.

   - Нищо хубаво. Подателя е анонимен, нали?

   - Да.

  - Извинявайте- обърна се Орлин към този, който го познаваше- как изглеждаше човекът, който остави плика?

   - Беше младо момче, с качулка на главата, но беше с тъмна коса, тъмни очи, остър нос. Над веждата имаше нещо като черта, белег може би.

   - Благодаря много! Наблюдателен сте. Още веднъж, извинявай, че така ти реагирах- каза Орлин на сервитьора- Искаш ли да тръгваме, Снежана?- тя кимна- Ще те изпратя! Къде живееш?

   - Не много близо до тук.

   - Няма проблем, ходи ми се.

   Орлин си запали цигара. Дръпна си силно, дълбоко и продължително. Задържа. Опитваше се да се отпусне, но му беше трудно. Още не беше видял плика. А и сякаш не му се искаше много. Не беше сигурен какво и от кого ще намери там.

   Лампата над кофата за боклук примигваше. Може би бе влязла вода вътре. Не че на някой би му направило кой знае какво впечатление. Но зад контейнера имаше кола, а зад волана- човек. На равни интервали фасът светваше и угасваше, но шофьорът оставаше в сянка. Беше обвит и от дима, защото не му правеше път да излезе. Беше се затворил отвсякъде. Когато те двамата се скриха от погледа му и влязоха в парка, той пусна бавно и безшумно колата по инерция, зави след примигващата лампа и изчезна...

   - Добре ли си?

  - Добре съм, Александрова. Просто ми се струва, че ние сме твърде назад, твърде бавни сме за него. Той е с няколко хода напред и ако му станем безинтересни, както започвам и да си мисля щом ни подкокоросва, значи на момичетата не им остава много.

   - Искаш ли да го отворя? Така поне ще мирясаме и двамата, особено ти.

   - Давай!- тя извади от чантата си една ръкавица и го разкъса- поредна рисунка, кръв и ластик за коса. Той ги видя и поклати глава отчаяно.

   - Е, видяхме, че не е от „помощника“. Но и този път го получи инспекторът, не управлението.

   - И все пак- каза Снежана- може би не те познава лично?!

   - Не се знае и не съм убеден, но едно поне е сигурно...На тринайсет дни, а? Днес- две наведнъж. И знаеш ли кое е по-лошото?- той погледна нагоре към тъкмо появяващите се звезди в небесната тъмна шир.

   - Кое?

   - Че всъщност вече е лично...