Глава XXXII
Даника и Светлин седнаха на една пейка в двора на болницата. Той потреперваше, но тя не помръдваше. Стоеше непоклатима и гледаше нагоре. Устремът на погледа ѝ сякаш накара Луната да се появи отново. В него се показаха и звездите. Цялото небе се проясни... в очите ѝ. Искаше ѝ се така да се случи и с главата ѝ. Стана и по-студено... Но тя не помръдваше. А беше вече ден. Обяд преваляше, но това не го правеше по-топъл. Умът ѝ обаче, все още принадлежеше на нощта...
Доктор Тихомиров я гледаше и се опитваше да стои на едно място, но не се удържа и започна да се подхвърля от крак на крак. Разтриваше ръце и издишваше по между им.
- Дани, не ти ли е студено?
- А на теб?- засмя се тя и издиша дълбоко. Облак пара, като от заклет пушач, се издигна около нея.
- Аааами! Не ме мисли!- и махна с ръка- Държа се!
- Виждам аз, виждам!
- Добре де! Предавам се! Поизмъчвам се малко, признавам си!
- Ти себе си, или аз теб?
- Е, не може все да си център на внимание, Даника!- и също се разсмя.
- Та ...