Глава XXXII

   Даника и Светлин седнаха на една пейка в двора на болницата. Той потреперваше, но тя не помръдваше. Стоеше непоклатима и гледаше нагоре. Устремът на погледа ѝ сякаш накара Луната да се появи отново. В него се показаха и звездите. Цялото небе се проясни... в очите ѝ. Искаше ѝ се така да се случи и с главата ѝ. Стана и по-студено... Но тя не помръдваше. А беше вече ден. Обяд преваляше, но това не го правеше по-топъл. Умът ѝ обаче, все още принадлежеше на нощта...

   Доктор Тихомиров я гледаше и се опитваше да стои на едно място, но не се удържа и започна да се подхвърля от крак на крак. Разтриваше ръце и издишваше по между им.

   - Дани, не ти ли е студено?

   - А на теб?- засмя се тя и издиша дълбоко. Облак пара, като от заклет пушач, се издигна около нея.

   - Аааами! Не ме мисли!- и махна с ръка- Държа се!

   - Виждам аз, виждам!

   - Добре де! Предавам се! Поизмъчвам се малко, признавам си!

   - Ти себе си, или аз теб?

   - Е, не може все да си център на внимание, Даника!- и също се разсмя.

   - Така си е... Ала и досегашният център, си ми натежава!

   - Хайде пък сега? Недей издребнява!

   - Светлине, дай ми още пет минути! Обещавам, че ще спра да говоря глупости и след това ще влезем вътре, за да се постоплиш! Все пак си лекар! Не мога да си позволя да те простудя и да лиша болницата от толкова способен и кадърен човек!

   - Пропусна да споменеш колко е мил и чаровен този човек...

   - Ех!- уж ядосано махна тя с ръка- Язък!

   Още известно време той подскачаше, за да оттласне студа от себе си, а тя стоеше тихо и мирно и си го събираше. И когато наистина видя, че вече му идва в повече- устните му го подсказаха- стана, сложи ръце в джобовете и закрачи към входа. Той понечи да сложи ръка на кръста ѝ, ужким, за да я подпре леко, но се въздържа и я скръсти с другата отзад.

   - За последен път питам! Сигурна ли си, Дани? Напълно ли си убедена, че точно сега искаш да я видиш?

   - Да! Точно сега искам!- още по-твърдо отговори тя!

   Янина и Ирина влязоха в парка отново. Само голи съчки тук-таме и камъчетата, попаднали под краката им, нарушаваха неловката тишина. Да... Гол и някак сух изглеждаше паркът сега, без цвят и без листа, само студ и сивота. А сега и двете дами се вписваха идеално в този фон. Дори изпъкваха пред него. Мълчаха си една до друга. Може би никоя не смееше да бъде първа. Едната сякаш по-виновно се отдръпваше с крачка-две встрани, когато засичaше погледа ѝ.

   - Защо не ми каза?- изведнъж се спря Янина и се обърна срещу нея.

   - За Слави ли?

   - Ооо, ти изглежда и това знаеш?!- погледна я с явен укор- Ноо, не! Нямам това предвид! Може би по-късно! Защо не ми каза кой е общият ни познат? Защо реши да пропуснеш факта, че бащата на децата ми, е бил твой чичо? Защо, Нина? Беше забравила това име, нали? Защо... Ирина?

   - Защото... тихичко смънка тя.

   - От какво те беше страх?- продължи настъпателно Янина- Защо го направи... Приятелко?!

   - Защото се зарадвах!- изведнъж извика по-силно и неочаквано дори за себе си Ирина- Зарадвах се, че човекът убил баща ми и майка ми, беше мъртъв! Че човекът, поискал смъртта на детето и съпругът ми, за да се докопа до мен, вече не беше черното петно в живота ми! Защото!... инстинктивно се хвана за корема- Познаваш Пламен, нали Янина? И то от ей такъв фъстък- и посочи с ръка на около метър от земята- Него носех в утробата си, когато разбрах, че съм загубила и леля си, че той е отново по петите ми. А тя- моята малка Дани, вече беше на три. Оставих я на баща ѝ, за да спася брат ѝ, и да им дам шанс... Защото само така всички имаха... И когато ти ми каза, че него вече го няма, аз отново добих куража да се върна и да потърся дъщеря си! Е?! Намерих я... След дълги години... За да разбера, че тя се е изгубила от мен. И то защото някой си е помислил- вече говореше през зъби Ирина- си е наумил и още по-лошото- позволил си е да ѝ посегне по този начин, дори да отнеме живота ѝ, а това няма да простя! Нито като човек... И никога като майка!

   - И ти смяташ, че синът ми е причина за случилото ѝ се?- трудно преглътна тук Янина и отстъпи с една крачка. Ирина пристъпа към нея и само десетина сантиметра разделяха лицата им.

   - Единият се е опитал да я спаси! Единият се е опитал да ѝ помогне! Единият продължава да се самоизмъчва, когато я гледа сега! Защото единият я е обичал! И единият все още я обича!... Но какво е направил другият?... Янина?

   - За всичко, което е направил- надигна се на пръсти Янина и леко се извиси над нея- За всичко, което е причинил, за всичко, което си е позволил... Ще си плати!... От моята ръка, Ирина! Но какво ще кажеш ти на този, който я е спасил?... Прощавай!- сниши глас иронично тя- Който се е опитал да я спаси?

   - Цялото село остана с мисълта, че съм майка-нехранимайка, изоставила съпруг и дете! Познато ли ти звучи?- сълза пробяга през лицето ѝ- Избягах в нощта, без багаж, без следа. Казах на мъжа си, че за втори път ще става баща и го изоставих. И освен него, само още един човек... Един единствен знаеше за мен и нероденото ми дете. И този човек ме накара да избягам, за да го спася! „С нещо „сиво“ назови се!“ Така ми рече тя. И аз оставих дете и баща... А синът ти, който е тук сега, знае само „слуха“ и нито едно от това... От всичко, което знаеш ти. И да... той ме осъди!... Вместо теб!...

   - Ти имаш дъщеря! Имаш и син! Аз имам двама! Но те не го знаят! Аз ще избера време, когато ще разберат! Но до тогава- аз не заслужавам ни близостта ти, нито домът!- и хвърли в пясъка пред краката ѝ един ключ. И тръгна, без да се обърне назад... Очите ѝ щяха да прелеят всеки момент, но не го допусна. Наясно беше, че всяка има право. Но тя я подслони в момент, в който всеки ѝ затръшваше вратата. И от позицията на по-простоватата жена, Янина се чувстваше длъжна. Миналото ѝ все още я преследваше и ѝ тежеше като буца в гърлото. „Той ме осъди вместо теб...“ Тези думи дълго време отекваха в главата ѝ...

   Не че Ирина бе в по-добро състояние. Дори изпита вина за казаното, но не посмя да я върне назад. Все пак имаше правото да ѝ се сърди. Нямаше правото да я съди... И вероятно за това си и тръгна...

   - Защо ми се струва- Ирина изтръпна когато чу гласа зад гърба си- че чух нещо за... Имам сестра! Нали, майко? – Пламен стоеше зад нея- Имам сестра и я познавам?!- в този момент, като че ли вятърът духна, само за да я завърти срещу него...

   Той почука плахо на вратата. От вътре се чу приканващ глас. Поколеба се. Даже направи две крачки назад. Но се върна. Обърна се, а вратата вече се беше отворила. Тъкмо да прокара пръсти по посплескалата се под косата шапка. В притеснението и бързината само успя да „удари тока“ на перчема отпред.

   - Здравейте! Кого търсите?- попита жената.

   - Аз... Ъъъ... Такова... Аммм... Никол?- и размаха цветя над главата ѝ.

   - Пусни го, майко!- чу се нежен глас зад гърба ѝ- Това е моят спасител! Това е Слави!- дребната женица се хвърли на врата му и го прегърна силно. Цветята, които носеше се позачупиха. Той не знаеше как да реагира. Но му стана приятно. Стана му топло. Той също отвърна на прегръдката, а женицата почти се скри в ръцете му.

   - Здрасти, Никол!- каза Слави, след като вече застана цял пред нея и дървено махна с ръка, с жест казващ същото. Видимо беше притеснен.

   - Ти все пак дойде!- усмихна се тя и кимна на майка си да ги остави. Тя излезе.

   - Ами дааа... Тъй трябваше.

   - Не вярвах, честно! А и минаха няколко дни...

   - Ами... то, такова щуро беше... Станаха и доста други неща... Абе, голяма лудница!

   - Седни!- подкани го тя- Там има стол! Или предпочиташ да стърчиш?

   - Ха-ха!... Ммм!- отиде и седна на стола. Никол се разсмя с глас вече.

   - Да, там има стол, но той може да се мести! Не хапя, обещавам!- почувства се неловко и затътри стола по пода, докато не доближи леглото ѝ на един метър.

   - Ами така дее... Добре ли си?

   - Всеки ден, все по-добре! Благодарение на теб!

   - Не на мене! На Даничка! Тя знаеше къде си!

   - И аз знаех, че тя знае, Слави! Тя те доведе при мен!

   - Как тъй?- изуми се той.

   - И аз не знам! Тя е по чудесата!

   - Е, то не бях само аз. И Орлин... такова, полицаят де!- тя отново се разсмя- Явно съм ти доста смешен!- с усмивка, но леко засегнат отговори той.

   - Забавен си, Слави... А полицаят... Орлин е мой първи братовчед!

   - Стига, бе! Значи ти си била... брад‘чедката?

   - Даа, и все още съм! Благодарение на теб!- и протегна ръка към него, той не посмя да я хване... Наистина, Слави, сега сериозно- и изравни лицето си с неговото- Цял живот ще ти бъда благодарна за това, което направи. Та ти не се поколеба нито за миг, да спасиш непознат човек. Покатери се почти до върха на дървото, видя ме- стана ѝ неудобно... ам... така... изтормозена, сплескана, жалка...

   - Наранена... прекъсна я мило той и само зърна очите и- Това видях аз тогава!- замълча за миг- А и нее, че нещо- побърза да смени темата- ама на мене височините по принцип не са ми никакъв проблем. Аз съм алпинист. Катеря скали всякакви!- засмя се той и за първи път се осмели да срещне погледа ѝ. А там имаше сила. Там имаше вяра. Имаше и жажда за борба и воля за живот. Това го успокои. И не изпитваше вече неудобство, когато я гледаше.

   - Знаех си!- заяви Никол.

   - К‘во?

   - Кавалер си!

   - К‘во съм?

   - Знаеш какво да кажеш. Знаеш и кога да го кажеш!

   - До сега мене не са ме наричали така! Само Андрейката.

   - А трябва!- кимна тя утвърдително и притвори клепачи за секунда-две по-дълго, сякаш за да го увери в реакцията си. Той въртеше нервно шапката из пръстите си.

   - Каза, че Даничка е била?... Казала ти е?...

   - Беше в главата ми- почти през цялото време! Не ми позволи на отчаянието да се отдам, не ми позволи да се самосъжалявам, нито пък да се предам!

   - Такава си е тя!- въздъхна той- Все трябва да помага!

   - Боли те, нали?- стана от леглото Никол, като отметна завивката и седна срещу него- Заради това, че с нея се е случило същото...

   - Ха?... Същото... Дори по-лошо!... Много по-лошо!- стисна юмруци Слави и поизпили върховете на предните си зъби.

   - Ти я обичаш?- тук направо го сряза- Тя е твоето момиче, нали,... Слави?- той стана и отиде до прозореца. Изшмърка звучно под шапката и забърса с нея лицето си.

   - Беше, Никол... Тя беше моето момиче!...

   - Слави?!- без да я усети, тя беше застанала до него. Сложи ръка на рамото му- Ти не си виновен!- и обърна лицето му срещу себе си- За нищо не си виновен!- и го прегърна. Той не знаеше как да реагира. Почувства се неудобно, но ръцете ѝ, минаващи под раменете му и пръстите, извили се до върховете им, въпреки, че той държеше вдигнати неговите си, демонстрираха абсолютно доверие към него. Непознатият до преди дни, сега беше в прегръдките ѝ. Погледна нагоре косо през прозореца... Отвърна ѝ... на прегръдката!- Благодаря!- тихичко промълви тя...

   - Аййй!- плесна се той по челото и се отдръпна леко- На с'малко щях да забравя! Цветята тъй и тъй ги окепазих- счупиха се! Дано поне- и бръкна в джоба си- той да е цял!- и извади един шоколад- Нали ядеш... Така деее... Обичаш сладко?

   - Че коя жена не обича?... Шоколад!- и се усмихна и го взе от ръцете му.

   - Амии... Аз, таковаа... Да тръгвам?! А? Май е време?

   - Щом си рекъл!... Време ще да е!- и той се обърна към вратата- Слави?- извика Никол и отново притича до него- Само още нещо!- и се усмихна дяволито като го погледна нагоре.

   - Що? К‘во ми има?- и изви очи, сякаш да се погледне сам.

   - Гледам я аз тая коса... Яко я бие тока!- и прокара тънките си пръсти по главата му- Да! Така вече е по-добре! Сега вече можеш да си ходиш!

   - Ами, аммм- вдигна леко ръка и кимна- Благодарско, Никол!- и излезе бързичко. Затвори вратата и се облегна на стената.

   - Как може да съм толко‘ прост? Така ли се говори с непознато момиче? Славииии, Слави!... Голям пън излезе ти, мойто момче! Така да знаеш!... и зацъка с уста.

   Даника и Светлин застанаха пред стаята на момиченцето. Тя мина зад него. Щорите бяха леко отворени. Тя я видя. Красиво начупената ѝ коса, беше разпиляна по възглавницата. Дивееше ѝ се с вятъра, но малката не помръдваше. Бледостта на лицето ѝ друго изказваше. Стана ѝ мъчно, стана ѝ гадно. И сякаш се почувства ощетена вместо нея.

   - Какво има, Дани?

   - Влез пръв! Все пак хората не ме познават! Не искам да се натреса така... изведнъж!

   - Добре! Аз съм им говорил за теб, така че няма проблем да влезеш! Макар, чее... майката- той се поколеба- Хайде, Дани- аз пръв, ти зад мен?!- и влязоха.

   Майката стоеше коленичила до леглото. Отчаяно забърсваше сълзите си в чаршафа. С ръцете си държеше нейната ръчичка. И не я изпускаше и за миг. Бащата стоеше до прозореца и се взираше в нещо някъде... там, надалеч. И когато вратата се отвори, само той се обърна. Хората бяха поизгубили надежда. Личеше и на двамата родители, но като че ли майката съвсем се бе предала.

   - Здравейте!- започна доктор Тихомиров- Това е Даника- тя подаде ръка към бащата, след това към майката, но тя дори не я погледна.

   - Извинявайте за въпроса- ококори се бащата- но с Вас не се ли познаваме?- тънка усмивка прибягна по лицето му. Дани се загледа. Тогава и майката я погледна- Не бяхте ли Вие, там, на пътя? Автобусът, шофьорът... Вие изскочихте тогава на пътя? Прав ли съм?

   - Да!- въздъхна Дани- Аз Ви изкарах акъла! Заради мен изкарахте колата от пътя!- майката присви устни. Леко се надигна.

   - Нали всичко се размина! Всичко мина добре! Какво правите всъщност тук?

   - Доктор Тихомиров ми разказа за малката принцеса и ми се прииска да я видя!- усмихна се Дани.

   - Не!- изкрещя майката- Няма да ти позволя да се приближиш до нея!

   - Боряна, моля те!- обърна се към нея бащата- Не се дръж така с момичето.

   - Моля Ви! Няма проблем!- побърза да се намеси Дани.

   - Забрави ли вече?- продължи майката- Не ми хареса, още като влезе през вратата, но след като разпозна тая белязана през средата откачалка, не искам тя да се доближава до детето ми! Забрави ли, че нашата Симона получи най-тежкият си пристъп и сътресение точно след тази случка? Не желая тя да е тук! Ясна ли съм?- извика тя към него и погледна към нея вледеняващо.

   - Не искам да се натрапвам!- каза Дани.

   - Ами върви си тогава!- отговори бързо Боряна- Махай се и не се връщай повече тук!- на пук на реакцията ѝ, Даника се доближи до нея.

   - Госпожо!- започна тихичко тя- Не съм тук, за да преча, или да дразня накого!- хвана ръката за китката ѝ, но Боряна я оттласна рязко- Ако мога, ще помогна на дъщеричката Ви. За това съм тук!

   - И как ще го направиш?- изсъска тя.

   - Не зная, Боряна! Искам просто да постоя при нея за малко. Само толкова!- но майката вдигна ръка заканително към Дани, но този път тя бе подготвена и я хвана, взе и другата и я обърна срещу себе си- Болката Ви е озлобила, Боряна! Позволили сте да заличи надеждата у Вас! А с това отнемате от енергията на Симона. Да- горчиво преглътна Дани- Белязаната откачалка сигурно е под нивото ви, но момичето, което Ви гледа сега иска само минутки време с нея, само толкова и само... за да се опита да ѝ помогне... Майчината сила, майчиното рамо е най-мощният източник на сила! И ако Вие ѝ го отнемете, то Вие я обричате! В отчаянието си сте пуснали и ръката на мъжа си. Къде е кръгът? Къде е кръгът на семейството? Защо късате най-здравото, невидимото, без начало и без край! Защо поставяте граници и хвърляте зад решетките силата на семейната обич?- бавно Боряна отпусна ръцете си. Погледът ѝ се оживи. Сърцето ѝ заби силно, ясно и отчетливо. Тя погледна мъжа си.

   - В какво съм се превърнала, Христо?- тихо прошепна тя.

   - Ела и постой малко с мен, Боряна! Моля те!- прегърна я той. Докторът се прокашля.

   - Ивинявам се! Излезте за малко навън, моля! Уверявам, ви че всичко ще е наред. Позволете ѝ да остане с нея! Аз ще съм тук! Ще бъда тук през цялото време!- Даника изви рязко поглед към него, но той не забеляза.

   - Хайде, Боби!- подкани я Христо- Нека излезем за малко! И ние имаме нужда от две глътки въздух! Хайде, мила!- и излязоха.

   - Ти наистина си странна, Дани! Не само не послуша майката, ами как...

   - Светлине!- прекъсна го тя- Ще те помоля ти също да излезеш!

   - Аз? Защо?

   - Моля те!- прошепна Дани- Някога ти ми каза: „Неземните тайни не са за човешките уши и души“! Помниш ли? Сега те моля... Позволи на „ангелът“ да развърже крилете си!- той издиша дълбоко.

   - Не съм аз чоекът, който ще те спре!- не искаше да излиза, но и не можеше да ѝ откаже- Не бих и нямам право! Ще бъда отвън, ако ти потрябвам!- тя кимна.

   Даника клекна до малката Симона. Огледа всеки сантиметър от главата ѝ. Прокрадна пръсти през косата ѝ. Пак я загледа. Усмихна ѝ се. Помилва я. Затвори очи и тихо заговори:

   - Хайде, Симона! Да поскачаме на ластик, а? Какво ще кажеш? Искаш на „въздушна“, защото все не можеш да я прескочиш? Добре, давай тогава, ще я скачаме двете! Но се изправи! Свита и клекнала- няма да стане, малката! Дай ми ръка и да започваме!- Даника сложи ръка на челото ѝ. С другата държеше нейните- Протегни ръка, Симона! Тоочно така... Хайде, сега го прекрачи!... Не, мила, няма да се спънеш! „Страх“ е твой приятел, нали така? Сега обаче трябва да го пуснеш! Защото само така ще прескочиш ластика. Той ти е оплел мрежа и те дърпа надолу. Иска да останеш с него, но тук вече се стъмва, а малките деца играят само на светло, нали? И ще успееш съвсем сама! Дори няма да има нужда да те държа!- очите на малката се разбонтуваха под клепачите. Там сега се водеше борба... И то каква?... Давай, Симона! Виждаш ли? Само така, момиче! Толкова си силна сега! Най-силна на света! Пусни го този твой приятел и застани до мен! Ето, виждаш ли- ти се отделяш от него и крилатите сандали залепват на крачетата ти? Да, Симона, пребори го! Събори го! Нека падне на земята и ластикът ще мине под краката!...

   Симона отвори очи. Дани се усмихна и я погали. Целуна ръчичките ѝ. Светлин влезе... И онемя.

   - Тии... Тиии... Даника, ти успя!- изхълца той.

   - Не! Не аз! Мони скочи сама препядствието. Аз само давах кураж и държах фенерчето. Нали така?- и ѝ намигна, а малката показа зъбки. В този момент родителите влязоха. Боряна почти припадна. Христо я подпря. И двамата се разплакаха. Майка ѝ отиде до нея и я прегърна. Прегърна я силно... А той- всичко, което искаше да каже на Дани сега, не можеше да излезе през гърлото. Но това нямаше значение- четеше се в очите му. Радостта им обаче не трая дълго...

   От нослето на малката потече кръв... черна. Тя започна да се тресе в ръцете на майка си. Боряна изпищя. Докторът отиде при детето и я избута.

   - Излезте навън!- изкрещя той- Всички излезте навън!

   - Какво ѝ направи?- изкрещя Боряна на Даника, вече беше до нея.

   - Аз... нищо!- стоеше тя и не мърдаше.

   - Какво направи с детето ми? – продължаваше да крещи.

   - Излезте навън!- изкрещя още по-силно Светлин. Направо ги забра и ги изкара от стаята, когато сестрата и още един лекар влязоха.

   - Той... Той си отива, мамо... Пускам го... Страх си тръгва, мамо... промълви Симона преди да затворят вратата.

   - Убийца! Това си ти!- вече слюнка хвърчеше от устата ѝ.

   - Боряна, спри се!- намеси се Христо, но тя се отскубна от ръцете му.

   - Проклетницааа! Нещастницааа!- Дани не знаеше как да реагира, не знаеше какво да направи. Буцата в гърлото ѝ я дереше като нож, а сълзите пареха.

   - Какво направих?- и погледна ръцете си. Не ѝ пукаше, че майка ѝ искаше да се добере до нея, за да я удари. Знаеше, че има право. Тя се обърна и се загледа през щорите. И това, което видя- погледите, които си рамениха лекарите, неизказаният отговор за негативен изход... в очите им... Чу онзи пронизителен звук... Онзи... същият, с който той протягаше ръце към нея. С този звук, тя го изгуби... завинаги- Какво направих?- отново повтори безпомощна тя.

   - Ти я уби!- с вледеняващ глас каза Боряна- Ти уби детето ми!- и ѝ зашлеви един шамар. Даника не помръдна, с изключение на отката, който даде главата ѝ.

   - Аз... Дани погледна и двамата родители. Той не я винеше, но тя... Избяга надолу по стълбите...

   - От колко време стойш там?- плахо попита тя.

   - От четвърт час, майко! Предостатъчно, за да чуя много неща...

   - И? Всичко ли чу? Всичко ли разбра?- почти ревна тя.

   - Не, майко! Но се надявам ти да ми разкажеш за сестра ми. Запознай ме ти с кака ми, която вече... познавам...

   - Пламене?- изхлипа тя и покри с ръце устата си- От къде ли да започна? Как?... Аз...

   - От самото начало... Вече е студено и тъмно! Стопли душата ми, като ми разкажеш за нея... и за баща ми!...

   За отрицателно време, Дани изхвърча навън в нощта. Плачеше, но не можеше да си поеме и въздух. Не можеше да преглътне. „Какво им причиних, Боже? Защо ми го позволи? Какво има в мен, което я уби?“ Скри се в най-тъмния външен ъгъл на сградата. Само едно прозорче, което използваха лекарите и персонала, за да се крият докато пушат, беше над главата ѝ. Започна да се скуби и удря сама. Защото това, което видя, това за което се обвиняваше, че направи сега, я режеше и гореше от вътре. Сама себе си не понасяше...

   - Аз не те обвинявам, майко... За нищо!- каза кротко Пламен- От това, което чух разбирам, че си изстрадала и преживяла много!

   - Ох, синко!- погали го тя по бузата и го прегърна.

   - Но, моля те! Разкажи ми за баща ми... Разкажи ми и за нея... За Даника... сестра ми...

   Не го свърташе на едно място и реши да си запали една цигара. Намери си едно ъгълче, след като проследи един-двама. Дръпна си и се поотпусна. Не го беше правил от много, много дълго време насам. Но настъпилата суматоха, му привлече вниманието. Лекар тичаше като обезумял по коридорите. Той се заслуша... Викаше името ѝ. Слави се уплаши. Отиде при него.

   - Докторе, к‘во става? К‘во се е случило?

   - Тя е жива! Тя трябва да знае... И изхвърча надолу. Слави отиде до прозорчето и надникна, за да види какво става...

   Тя бавно се изправи. Не усещаше много сили в себе си и ѝ се виеше свят. Беше като в транс... Болезнен токов удар премина през гръбнака ѝ. Понечи да хване главата си отзад, но той хвана ръцете ѝ, изви ги назад и забучи иглата във врата ѝ...

   - Даничка, неееее!- изкрещя с все сила Слави и хукна надолу през глава.

   Тя падна безжизнена в ръцете му...

   Слави настигна доктора, дори леко го избута встрани и го подгони- нея, черната сянка или поне посоката ѝ, защото отдавна не го виждаше. Но той я взе... Взе му я и изчезна с нея в нощтта..