9.1 Светът Маяковски – „Издигнал съм си паметник неръкотворен“

  Издигнал съм си паметник неръкотворен,

  не ще обрасне пътят хорски там с трева,

  от стълпа Александровски, с лик непокорен,

  по-горе ще виши глава.

                                 Александър Пушкин

https://otkrovenia.com/bg/prevodi/izdignal-sym-si-pametnik-nerykotvoren-aleksandyr-pushkin

  Още слънцето не беше докоснало върховете на скалите на запад, а Дун и Габриел вече стояха пред входа на Господарската къща и се колебаеха дали да влязат, защото явно бяха доста подранили. Те се оглеждаха нерешително и се чудеха дали ще имат време за една разходка по брега на Пияна, сред върбите и дъбовете, потънали в предзалезна омара.

  – И на мен тия горещи изпарения ми идват малко множко. Много добре разбирам нашия приятел Снеговей – каза Дун, а интелигентното му, обикновено с насмешливо изражение лице сега беше тъжно и уморено. – И не ми харесва накъде клони повествованието, както се изразява другият ни тукашен приятел – Пушкин. Той е станал много нервен и избухва по най-малкия повод. И все ми се кара. Това ли му е блестящото аристократическо възпитание? Това ли прословутата „външност – лед, блестящ на слънцето“ или „самообладанието – отличителна черта на светския човек“ и „признак на невъзпитаност е да показваш на околните лошото си настроение“? А? Това ли е? Струва ми се, че той не ме харесва и неприязънта му ужасно му личи.

  – Това не е Пушкин. Оня Пушкин! – напомни му Габриел. – Това е Пушкин от Маяковски. Той може да е всякакъв. Но и тук е велик поет, а ти непрекъснато му противоречиш. Това засяга честолюбието му. Още повече, че той е бил против всяка преструвка. Ненавиждал ги е!

  – Ами това ми е ролята. Аз не съм виновен! Някой трябва да подлага на съмнение авторитетите. И на мен това ми е неприятно. Нали станах добър! Направо ме побиват тръпки – Маяковски ми действа зле. Дано по-скоро се измъкнем оттук!

  – Мисля, че си прав. И аз надушвам нещо. Диалогът, който следва, трябваше да го водим навън. Не знам защо Мирабела реши да ни пренесе вътре. И на оня паметник мястото не му е тук. Поне не сега. Освен това тук пият прекалено много чай и ядат през час-два. Сигурно заради студа – горят прекалено много калории.

  – И непрекъснато се наливат с алкохол. Сутрин – вино, на обяд – шампанско, след обяда – пунш, на вечеря – водка. Кога изтрезняват – не знам. А аз не употребявам. Тия натруфени дворянски софри са пълна скръб!

  – Мисля, че трябва да се примирим – каза Габриел. – Така е решила Мирабела – не за алкохола, за мястото. Сигурно има причини да ни остави вътре.

  – Нещо ме стяга вратовръзката… – изпъшка Дун, който се беше издокарал в черен костюм с бяла риза, черна вратовръзка на розови точки и розови чорапи над черните, излъскани до блясък обувки. – Не се стърпях! – отговори той на учудения поглед на Габриел. – Розовото е трепач! Все пак съм син на баща си.

  Двамата внезапно, без никакво предупреждение, се озоваха в Малката зала. Дун стоеше до прозореца, гледащ към верандата, с чинийка със захаросани бадеми в ръка, а Габриел – до малка чайна масичка с покрит със стъкло плот и камея с ловна сцена под стъклото. Масичката беше претрупана с подноси със сладки, чаени чашки и голям сребърен самовар по средата.

  Пушкин, облечен отново в черния си официален сюртук, стоеше до голямата кръгла маса. Там бяха разположени други блюда – фруктиери с плодове, бутилки с водка, шампанско и вермут, купички с хайвер, плата с различни видове сирена, студени осолени меса.

  – Поне ни спести лакейската излъскана учтивост в антрето. Мразя бадеми! – изсумтя Дун и тръшна чинийката на малката масичка до прозореца. – Като гледам студения бюфет, май ще ни стигне за пет вечѐри. Затова ще се въздържа.  Пък и нали ще има изненада! Ама както е тръгнало, нека диалогът да започне…сега!

  – Тази лиственица аз сам съм я посадил – ей с тия две ръце! – каза гордо Пушкин, който се беше приближил безшумно до прозореца.

  Той посочи огромното зелено дърво пред верандата с бледа ръка с дълги, изящни пръсти, завършващи с добре оформен, дълъг маникюр. На кутрето на малкия му пръст проблесна златен напръстник.

  – За да не се счупи гордостта ми – поясни смирено поетът. – Маникюрът на този пръст е дълъг цели два сантиметра и така го пазя от случайни инциденти. – А оня паметник, дето се вижда там – той махна към западната част на градината, – и него съм си си го построил сам – със собствения си труд! „Издигнал съм си паметник неръкотворен, не ще обрасне пътят хорски там с трева!“, изрецитира екзалтирано той, а в очите му проблеснаха искрици смях.

  – Не разбирам! – каза със съмнение Дун. – Тази лиственицата е много стара. Ако се съди по височината и големината на короната, както и по някои други белези, е на не по-малко от 150 години – а вие сте били едва на 37 години, когато оня развейпрах Дантес ви е застрелял. Няма как да сте я посадили лично.

  – Не ми е приятно да ми напомнят, че съм умрял – намръщи се поетът. – Както вече знаете, на Маяковски всичко е възможно.

  – Но паметникът! – продължи Дун. – Не знам да сте били и скулптор. Художник – да, драскали сте автопортрети, където сварите. Но скулптор?

  – Кой ви е казал, млади момко, че съм бил скулптор? – избухна Пушкин. – Някой окаян критик от онези на брега на Тъма ли? Това са гнусни и долни инсинуации! Вярно, драскал съм тук и там, както не особено любезно се изразихте, но да размахвам длето и чук и да вдигам шум, удряйки по някакъв груб камък, сред тая божествена снежна тишина? Никога!

  Дребничкият аристократ беше толкова възмутен, че чак се задъха и очите му се насълзиха.

  – Но вие споменахте преди малко… Казахте „паметник“!

  – Какъв паметник, какъв паметник? – Пушкин беше направо бесен.

  – Този! – посочи учтиво Дун скулптурата на поета недалече от лиственицата – на никъс пиедестал, седнал на бронзова скамейка, кръстосал крак връз крак и със скръстени ръце. Обувката на левия му крак, която не докосваше пиедестала, беше излъскана от пръстите на посетителите на имението, които смятаха за свой дълг да я пипнат за късмет.

  – А, този! – въздъхна с облекчение поетът и гневната екзалтация в погледа му мигновено изчезна. – Ами така кажете! А вие – скулптор. Веднага хващате бика за рогата!

  – Но вие казахте… – съвсем се отчая Дун.

  Не предполагаше, че известните в цял свят поети са толкова чувствителни и докачливи. Те за него бяха съвършени същества, които се хранят с манна небесна и от устите им денонощно се леят дитирамби. А Пушкин се оказа земен, понякога очарователен, понякога доста сприхав и суетен домакин, който си хапваше манна каша, което на човешки език ще рече каша от грис и беше склонен да изпада в меланхолично настроение, въпреки като цяло оптимистичния си и ведър характер.

  – Казал съм, казал съм! – започна междувременно пак да се ядосва Пушкин. – Вие от метафори не разбирате ли? Думата „неръкотворен“ нищо ли не ви говори? А „преносен смисъл“, а „образно изразяване“?

  Пушкин погледна крадешком някъде нагоре, измърмори нещо, сред което се чу името Мирабела и паметникът тихомълком изчезна от градината. Може би там беше останала само метафората, но за съжаление, тя беше невидима.

  – Но нали казахте „със собствените си ръце“? – не се предаде Дун, не забелязал трансформацията. – Даже ни показахте напръстника.

  – Това беше за лиственицата – притече се на помощ на поета Златина. – Нея той наистина я е посадил.

  – А, и ти ли тук, Златокоске? Кога дойде? Не съм разбрал – озъби се Дун.

  После се огледа намръщено. Малката зала се беше изпълнила с хора. Пътешествениците се трупаха около масичките, вземаха си от платата и тихичко разговаряха.

  – Разкарай самовара! – измърмори Пушкин, гледайки накъде към тавана. – Чай и кафе се пият след вечеря, а не преди това.

  Самоварът моментално изчезна, сякаш никога не го е имало, но този път единствено Дун забеляза промяната. Всички други продължаваха да си бъбрят, сякаш нищо не се е случило.

  Но нещо все пак се случи. Първо беше предчувствие. Тежко и плътно като настъпилата внезапно тишина. Откъм прозореца се чу яростен птичи крясък и няколко черни кани се стрелнаха над позлатените от залязващото слънце скали. После от небето заваляха огнени искри. Те се изливаха като потоп над имението – върховете на дърветата край Пияна и покривът на сградите започнаха да димят. Каните се мятаха из въздуха и пронизваха огнените парцали с острите си човки, но откъм скалите продължаваха да прииждат нови рояци и скоро от небето започнаха да валят полуобгорели трупове на птици.

  Някъде долу, откъм Сурата примка, се виждаше дребната фигурка на Полуда с вазата, която тичаше, колкото сили има, но беше още далече и явно нямаше да стигне навреме, за да прибере хрътките в съда на Чун Ван.

Пушкин грабна сребърното звънче от чайната масичка и зазвъня неистово. Лаврентий влетя в стаята, а лицето му беше уплашено.

  – Искробраните – бързо! – нареди Пушкин.

  Майордомът излезе. Сякаш нищо не се промени, но искрите изведнъж изчезнаха и върховете на дърветата спряха да димят. Останалите живи кани с крясък се разпръснаха. Още миг – и над Вълчотрън заваля спасителен дъжд, който скоро обърна на сняг.

  – Ето го обяснението защо трябваше да влезем вътре – каза Габриел на Дун, който се взираше напрегнато през прозореца.

  – Всичко е наред! – каза Пушкин. – Имаше нападение на огнените хрътки на Зида – нейната втора армия. Отблъснато е. Изключихме за малко отоплителната система на имението и оставихме природата да си свърши работата. Хрътките са унищожени.

  И пак се разнесе звън. Всички трепнаха уплашено.

  – Нищо, няма нищо! Това е част от изненадата, подготвена от Маша. Малко ненавреме, разбира се, като се имат предвид обстоятелствата. Който иска да види истинско Северно сияние, моля да излезе навън! Скоро ще дойде и Полуда. Тя няма да позволи нови хрътки да се появят пак. Казвам ви – вече няма опасност!

  – А ето защо трябваше да сме навън – пошушна на свой ред Дун на Габриел.

  – Не знам… – поколеба се бившият архангел. – Едва ли е толкова просто.

  И не беше. Тъкмо всички се изсипаха на алеята пред верандата и смятаха да се полюбуват на пищния спектакъл над Вълчотрън, въпреки уплахата отпреди малко, нещо изсвистя в небето и оттам се спусна гигантски синкав пламък. Той увисна над покрива на къщата, постоя заплашително няколко минути на ръба на стрехата като се олюляваше и изпускаше облачета черен дим, а после бавно и величествено слезе надолу и застана пред входа.

Чу се тракане – като от търкалящи се и удрящи се един в друг черупчести плодове, последвано от детски смях и грачене на врана. Пламъкът избледня постепенно и от него излезе висока старица, облечена цялата в черно, но без връхна дреха и в лачени обувки на висок ток.

  Тя стъпи на първото стъпало на портика, спъна се и се намръщи. В дясната си ръка с черна дантелена ръкавица до лакътя държеше бастун от абаносово дърво с извита като кука метална ръкохватка. Другата ѝ ръка беше бледа и гола, и едва забележимо по-тънка.

  – Черната жлъчка! Подранила е – изпъшка Пушкин и се втурна да вади възрастната дама от снега, кой знае кога натрупал пред верандата.

  – Фрау Шарлоте! – чу се гласът на Маша откъм къщата и след малко тя излезе от двукрилата остъклена врата и също се притече на помощ. – Не ви очаквахме! На какво дължим тази чест?

  Маша беше облечена в пищен вишневочервен роброн, носеше блестяща диамантена огърлица на бялата си лебедова шия, прекрасните ѝ златни коси бяха вдигнати на кок и увенчани със скъпоценна диадема, от която се спускаше тънък дантелен воал.

  – Колко е красива! Само като си помисля, че ще трябва… – прошепна сякаш на себе си Пушкин и Дун видя очите му да се насълзяват.

  – Какво значи това? – обърна се бившият огнен дракон към Габриел, но той сви рамене.

  – Вече знаем къде се е пренесъл робронът на Полуда. На Маша ѝ стои много по-добре. Точно на мястото си е! – продължи Дун.

  – Изяснихме си къде отиват отпадналите от Маяковски вещи – пак на Маяковски! Няма да се учудя, ако и другите неща на триумвирата скоро се появят някъде – отбеляза Габриел.

  Старицата направи няколко крачки, придържана от двете страни от домакините, и накуцвайки, изкачи четирите стъпала на портика.

  – Не знам да съм ходила някога някъде с предварително уведомление – каза остро тя, а гласът ѝ беше като пукане и бумтене на запалени цепеници в кюмбето на Снеговей през някоя студена и тъмна зимна нощ.

  – Разбира се, разбира се! – измърмори Пушкин, поглеждайки с опасение бастуна с наточената като кама дръжка. – Вие ходите, където и когато си поискате – по волята на господарката Косила.

  Дун не се сдържа и се изкиска, но Маша го изгледа възмутено и той млъкна, сложил длан на устата си.

  – Но защо стоим тук, на студено? – засуети се стопанката на имението Вълчотрън. – Да влезем вътре. Заповядайте, заповядайте!

  – Никога не каня Чумата в къщата си! – каза храбро Пушкин, а после неочаквано замижа, очаквайки вероятно бастунът на старицата да се стовари върху му.

  – Ама и ти пък, Саша, колко си груб! – упрекна го нежно Маша, побутвайки величествената дама към входната врата. – Имаме споразумение с господарката Косила. Ние пазим границата от Египетската тъма, в замяна тя не праща болести при нас. Поне не тези от редня́та1, Нали, Шарлота Фьодоровна?

  – Нали, ама до вчера вечерта, когато хрътките на оная чума нападнаха! – каза рязко неканената гостенка. – А днес в зори вие пуснахте Египетската тъма отвъд Междутъмието, чак до границата с Бурлюк и нарушихте споразумението.

  – Изненада ни извън сезона и не можахме да я отблъснем – оправда се Пушкин. – Беше много силна и настървена.   Парцалените хрътки замалко да повредят возилото на гостите ми. А и аз изгубих Дива жарава – най-силната си кобила-боец. Нашата авторка си поправила превода и останах насред пътя без превоз. Добре че бяха пътешествениците…

  – Вашите проблеми не ни интересуват. Споразумението е нарушено и ние сме изпратени да обсъдим това с вас и да вземем мерки. Благодарете се, че Косила въобще е склонна да води преговори. Дори се учудвам на търпението ѝ. В други случаи щеше да срине имението ви със земята, заедно с всичките му обитатели. А сега ме праща на сладки приказки с вас. Внимавайте как се държите, защото въобще не съм настроена да си играя на шикалки с вас!

  Тракането на черупките се чу пак, придружено този път от хрущящ звук, сякаш някой трошеше орехи с чук.

  – Добре! – отстъпи Пушкин. – Наистина няма смисъл да стоим тук, пред входа. Все още не съм изгубил добрите си маниери. Да влезем вътре!

  В антрето Лаврентий понечи да вземе бастуна ѝ, но тя изсъска сърдито и той само се поклони мълчаливо.

(Следва)