***

Погледът му се спря, сякаш видя нещо. Нещо, което го накара да спре да говори, да слуша, сякаш бе някъде другаде. И не желае да се връща дори за секунда. Но последва въпрос, който нямаше как да пренебрегне, обърна се и впери очи в моите, сякаш нещо ги направи тъжни и сиви, като  че ли болка ги бе затиснала отвътре, за да ги промени  така бързо  и да придобият малка  искра ярост.

- Познаваш ли я?
- Познавах я... - започна той. Някога тя беше моето момиче – въздъхна дълбоко,     последва дълга, сякаш безконечно дълга пауза. – Някога усмивката ù беше истинска, някога знаеше как да обича или поне така мисля. Сгушваше се в мен и можеше да не ме пуска цяла вечност. Просто времето спираше, за да ни се порадва. Поглеждаше в очите ми, усмихваше се и не казваше нито дума...
Беше толкова невинна и добра, „малка  и невинна", виж я сега...
Минава през всички и през всичко, преструва се, че е щастлива. А може би е?
Може би без мен е такава, но аз още я познавам  и виждам безразличието в очите ù. А може би така гледат само мен... Забравила е какво е любов, а може би я е забравила само за мен. Да, само мен е  забравила.
 
Бяха само минути, но спомените започнаха да извират един след друг, без да спират, без да попитат дали няма да наранят пак. Той наведе леко глава и каза:
- Е, това е минало, или поне за нея е, аз не искам да забравям нищо. Кажи ти как си? – и отново се усмихна така, както го правеше, когато бе истински щастлив, така, както  когато времето спираше заради тях...