През едно, през две, Благо Мезев превзе стъпалата към кантората. Влезе самоуверено, дори без да почука. Извади папката с документи от вътрешния джоб на сакото си и сядайки пред бюрото на нотариуса, с едната си ръка неслучайно закачи монитора и го събори на пода. Така, така, нека служителите да се посуетят, да убие още време… Точно преди празниците и преди последния час за внасянето на сделките в Службата по вписвания, точно сега трябваше да мине тази покупко-продажба, когато няма как да се направи обстойна проверка на документите. А в първия работен ден на януари вече щеше да е богат, много богат… е, поне толкова, че скоро да замине за страната, където го очакваше мечтаният живот. Където го чакаше и тя… А тя, за разлика от жена му, бе топла, нежна… и само на двадесет години. Казваше се Вая и наистина беше като изваяна от майстор-скулптор. Можеше спокойно да му бъде дъщеря. Но точно заради крехката ù младост, той я боготвореше и обичаше до лудост.

            Адвокат Лъчезар Панов изморено отклони погледа си от документите. Загледа се през прозореца. Беше влюбен в мъдрото спокойствие, което излъчваше белият сняг. А сега валеше… Снежинките му нашепваха, че ако издържи още малко на напрежението, скоро ще дойде времето за най-голямото му удоволствие – ски спусканията по алпийските склонове. Той обичаше да рискува и избираше най-стръмните и необезопасени места. Пистите му напомняха норми, от които поне по време на своята почивка мечтаеше да се измъкне и да усети свободата… Искаше му се да избяга – от всички, завинаги… Да лети като птица всред белотата на простора, да яхне планината, да усети страстния трепет на хълбоците й, нейната божествена сила… Мислеше си, че ако изгуби живота си под върхарите, слял се с дивата им прелест, станал къс природа, за него ще е истинско спасение… Как жадуваше това бягство от зейналата като ламя паст на алчния делник, от финото лицемерие, от лудо-изисканата суета!

            - Добър ден, господин Панов – мъжки глас прекъсна унеса на адвоката, - дойде време да довършим замисленото, нали?

            - Да, да… Дано да е добър денят, господин Мезев, и да имаме късмет… - разсеяно юристът отклони погледа си от прозореца. С видимо неспокойствие загледа клиента си: – Вече съм подготвил документите. Сега от вас зависи хитро да разиграете картите си.

            - Но как така?! Нали вие ще представите сделката ми пред нотариуса? Хайде да тръгваме към кантората му!

            - Опасно е да бъдем двамата. Аз съм притеснителен и може да объркам нещата. По-добре е само един човек да изиграе номера. Вас нотариусът въобще не ви познава и не е наясно с обичайното ви поведение. А и имате всичко необходимо – разпоредителното пълномощно, декларациите към него, заверени от щатски нотариус и придружени с апостил, нотариален акт като слънце, скица, данъчна оценка и най-важното – самообладание, на което и агент 007 би завидял.

            Благо Мезев малко се постъписа, защото очакваше адвокатът да бъде главното действащо лице пред нотариуса, а той да е само статист, но колебанието му не трая дълго. Любимите очи на една млада жена му се усмихваха и дори ароматът на тялото й неустоимо се носеше покрай него и го упояваше… „Вая, божествена моя Вая…“ – помисли си почти на глас. Но това му даде сили бързо да извади договорената сума и да постави пачката с едри банкноти на адвокатското бюро, вземайки папката с документите. Лъчезар Панов още веднъж му обясни подробностите, а Благо Мезев като отличен ученик ги повтори… Уханието на жена го преследваше. Имаше чувството, че Вая е тук и го следи с погледа си, и го омайва с парфюма си… Господи! Чувстваше я… Всяка фибра на тялото му настръхна. Усещаше целувките ù, нейните вълшебни коси, изпепеляващите ù докосвания… Грабна документите, бързо ги сви на руло и ги сложи във вътрешния джоб на сакото си.

            - Смел съм, както виждате. Е, тръгвам, адвокат Панов!

            - Успех, Мезев! – все пак успя да каже юристът преди клиентът му шумно, като пил най-малко три ракии, да затръшне вратата на кантората му.

            Суетенето покрай съборения от Мезев монитор не продължи дълго. На всичкото отгоре – нищо му нямаше, дори не беше пукнат. Излезе здрав и читав като депутат, наскоро отцепил се от своите и станал „независим“. Благо погледна часовника си. Каква беля да направи още, за да има по-малко време за проверка на сделката? Трескаво мислеше… Трябваше да стане поне четиринадесет часа и тогава да се пристъпи към изповядване на продажбата. Адвокатът му беше обяснил, че до петнадесет часа всички сделки, подлежащи на вписване, задължително трябва да бъдат внесени в Службата по вписвания.

           - Много се извинявам за монитора, господин нотариус. Толкова съм несръчен… - смирено рече Мезев и чак се изчерви.

            - Моля, моля… но друг път внимавайте! А сега си пригответе личната карта и документите и да видим за какво става въпрос – разбърза се служителят, хвърляйки бърз поглед към стенния часовник.

            - Господи… Мислех, че съм си взел личната карта, но изглежда е останала в колата ми. Ей сега се връщам – на един дъх изрече Благо и се затича към вратата. На излизане успя да чуе:

           - Ако не се върнете до десет минути, изглежда тази година няма да минем сделката ви.

          - Спрял съм наблизо. До пет минути съм отново тук.

          - Но защо не оставихте поне документите за продажбата, господине, за да започна да ги проверявам – чу след себе си, но продължи да тича надолу по стълбите.

          В деветата минута вече беше пред бюрото на нотариуса. Седна задъхано на мекия стол и започна да му представя документите.

          Шестнадесет минути преди петнадесет часа сделката бе изповядана и с папката, в която кротко се мъдреше благовата надежда, деловодителката се затича към Службата по вписвания. „Благодаря ти, Господи… от сърце ти благодаря, че се грижиш за мен и за любовта ми…“ – мислеше си Благо Мезев на излизане от кантората.

         Е, Господ не го остави да чуе последвалите разговори, които нотариусът проведе по телефона си…

         Първият работен ден на януари посрещна Мезев със слънце, вместо с искрящи като очите на любимата му снежинки. Но след скорошната сделка швейцарската банкова сметка на неговата Вая беше добре заредена, а и в алпийския курорт, където мислеше да я заведе, имаше много сняг. Снощи тя се обади, че му е купила самолетен билет и ще го чака в Цюрих, а оттам ще поемат накъдето ги поведат влюбените им сърца. Пътувайки към софийското летище, Благо си представяше своята красавица, усмихваше се и тръпнеше… Бе казал на съпругата си, че шефът му го изпраща в командировка за десетина дни и се надяваше, че отново номерът му ще мине, както толкова пъти досега. А и да не минеше – ще се разведе и завинаги ще заживее с Вая, вече никога няма да се разделят… Ех, искаше му се, но не бе много сигурен дали младата жена ще желае точно това. Все пак той наближаваше петдесетте и имаше три деца, а тя бе само на двадесет години и свободна като птичка… Съмнението, съща паяжина, обхвана мислите му, а някакво издайническо мускулче от лявата му скула започна упорито да тиктака. Зарадва се, че най-сетне таксито спря пред чакалнята на летището. Бързо се ориентира, а след известно време вече се бе наредил всред опашката от пътници за Цюрих. Когато дойде неговият ред за проверка, поглеждайки билета и личната му карта, един служител любезно го помоли да мине встрани, защото имало проблем.

         - Моля ви, не е възможно! Трябва да ме пуснете! В Швейцария ме чакат – притеснено заговори Мезев, а след малко му стана горещо и целият се изпоти. Господи, нима това бе истина! Покрай него минаха адвокат Лъчезар Панов, под ръка с млада, очарователна жена. Благо Мезев усети упойващо ухание на познат парфюм… Но това бе Вая – неговата Вая! Сега, в този безкраен миг преди припадъка му, двамата бяха толкова близо един до друг… и едновременно - толкова далече… само на една лъжа разстояние.