1. Ударът бе жесток. Моторът излетя от пътя и мотористът падна тежко върху майката земя.Навън валеше, бе хлъзгаво и мокро. Притекоха се очевидци на помощ, а жената, управляваща колата заплака изведнъж.
Линейката дойде бързо. Сирените заглушиха воя на духа.После- остана надеждата и едно мъчително очакване.
2. Александър изживяваше трепетите на любовта. Обичаше момиче от провинцията-Аля- чаровно двадесет годишно девойче, слабо, фино, с тъмни очи и коса.Срещнаха се в университета, където и двамата учеха - Компютърни технологии. Може би любовта им бе от пръв поглед, всеотдайна, трепетна, красива.
3. Александър израстна без баща до 5 клас, когато майка му се омъжи повторно за симпатичен и отговорен партньор, занимаващ се с търговия на коли.
Навлизаше в трудна възраст, тийнейджърството и дружеше с лоши другари.Вторият му баща, разумен и внимателен по природа, се опита да го вразуми, обичаше го като свое дете, не го лигавеше. С времето Александър заякна, порастна, опита малко от изкушението да пуши, но за кратко, по принцип избягваше вредните навици.Ходеше на тренировки, учеше по-усърдно, стана по-трудолюбив и отговорен. Разбран, обичан, той се превърна в красиво двадесет и три годишно момче, високо и по-скоро слабо,но атлетично. Това, което привличаше веднага погледа, бяха неговите големи и чисти сини очи. Очи като езера, като морето. Следваше в университета, където срещна и Аля.
4.Александър бе със счупени ребра,не можеше да диша самостоятелно и го поставиха на кислороден апарат. Първите 24 часа бяха критични.Тялото се бореше за независимост и свобода, а бе помляно от удара.Оперираха и остраниха далака.Опасността за живота отмина и лекарите единодушно потвърдиха,че той няма да може да ходи и ще прекара следващите години от живота си на инвалидна количка.
Какво бъдеще го очакваше, щом щеше да е прикован на инвалиден стол?...
5.Времето минаваше и Александър и Аля взеха успешно изпитите. Момъкът кандидатства за работа в една фирма за поправка на компютри.Разполагаше все още с доста време, затова реши да заведе изгората си за една седмица на морето.
Лятото предвещаваше да е прекрасно.Любовта бе свила гнездо в душите на влюбените.Бъдещето изглеждаше хубаво и топло.
Аля знаеше за страстта му по моторите и го помоли да заминат с кола.Той се усмихна, а после се съгласи. Как да и откаже?...
6.Родителите на Александър изживяваха тежко злополуката със сина им и се молеха на Господ.В тези трудни дни неотменно до тях бяха Аля и няколко негови верни приятели.
В един хладен и дъждовен октомрийски ден, им казаха,че момчето вече е вън от опасност.Можеха да го приберат у дома след дни... Кое е по-страшно от тези думи-смъртта или животът в количка?...
7.Морето имаше своето очарование, властваше и омагьосваше двамата влюбени и всяка свободна минута те бяха заедно, един до друг- мигът ставаше вечност.
Разхождаха се по морския бряг, бягаха и се гонеха като деца, рисуваха по пясъка имената си и не спираха да се възхищават един на друг.
Една сутрин телефонът упорито звънеше. Съобщиха на Александър,че ще го вземат на работа, но трябва да извади свидетелство за съдимост и медицинско.
Налагаше се да се приберат два дни по-рано. С нежелание те пристигнаха в столицата, а приключението се превърна в хубав миг.
Ала за мечтите има ли давност?
Бяха окрилени, одухотворени, отпочинали, по-влюбени от всякога.
Александър започна работа, като я балансираше с ученето. Почти не му оставаше никакво време, дори и за Аля. А тя го разбираше и не му се сърдеше. През годините той не се научи да злоупотребява с алкохола, не го влечеше тази дрога. Случваше се да изпие една чаша бира с приятел и толкова.
8.Мина повече от месец, откакто Александър бе в болницата. Тежък стон прогони тишината, когато той разкри истината за своето тяло- не движеше краката от кръста надолу. Не вярваше отначало, отричаше действителността, а сините му очи на фона на бялата стая, изглеждаха големи и празни.
Всичко за него изгуби значение, не желаеше да слуша нито родителите си, нито приятелите, отрече се от Аля. Можеше с часове да стои, с поглед вперен в безкрая и само мълчеше. Аля искаше да го докосне, да го обгрижи, да го обнадежди, но думите се губеха в студенината на Александър. Духът -опустошен, любовта- убита.
Болката се бе свила на кълбо, близо до сърцето. Надеждата чакаше знак, за да се намеси. Но мълчанието превземаше ума на Александър и го караше да се отчужди от хората.
Прибра се в къщи, отказа да се храни, да разговаря с близките, и може би донякъде намесата на психолога, му помогна да приеме някак безпомощността си. Налагаше се да свикне със слабостта. Специалистът- терапевт му предписа лекарства и го подложи на кратка терапия. Тъгата затопли тялото. И остана задълго на гости. Момчето не плачеше, но тежките въздишки плашеха майка му.Така и не видя Аля, в началото-не желаеше, после-се дистанцира и с времето се стараеше да я забрави.
Изминаха две години, след това-още една.
Ежедневието на Александър се повтаряше всеки ден по един и същи начин, бавно и все така трудно.
Майка му бе станала негов личен асистент и го обгрижваше постоянно.Любимият му сезон-лятото-дойде, но тъжно и провлачено. Съжалението разстилаше длани над момъка и му пригласяше в делничността. Красотата и хармонията се отеглиха за кратка дрямка. Какъв е смисълът на живота?
Смисъл ли е да създадеш семейство, да имаш деца, да остарееш мъдро, грижейки се за внуците?...
Кое осмисля нашето ежедневие?...
Вярата помага да бъдем мечтатели, да градим и творим.Часове, дни-минаваха тегаво и оставяха дъх на горчивина и хлад.
9.Паркът бе на метри от жилището на Александър.Той можеше дълго да стои и да съзерцава природата, минаващите мъже, жени и деца, да се надява.
Надеждата окриля и топли с лъчите си битието ни и гали нежно листата на дърветата.
Създава истории и осъществява желания.
Настъпи пролетта, съживителна и очароваща, пълна с нови очаквания за хората. Два дни поред валя ситен, напоителен дъжд, свежест и трепет се криеха в настъпилия нов ден.
Александър остана в парка, събрал болката в себе си, леко прегърбен, и се опитваше да чете списание, взето от близката будка.
Кога чу гласът,- силен, шумен, гръмогласен, ясен и звънък същевременно, а после-смях и шепот- духът му възнегодува срещу обективната действителност, срещу другия....
После- ... я видя. Седеше на пейката наблизо и разговаряше с жената до нея оживено. Отначало се раздразни от гърленото говорене и се почуди какво е толкова забавно наоколо. Видя птичките да се гонят в луда игра. Не, не беше от това този смях...
"-Нормална ли е?"- помисли той
Природата се покланяше на своя създател.Искаше да покаже,че надежда винаги има.
Александър продължи да чете, но изражението му -сурово и сериозно- се озапти за кратко ... За миг спря да мисли за нищо. Ядоса се на себе си, допускаше да се дразни от непозната.
Секунди, минути... и погледите им се засекоха. Тя се усмихна леко и му махна.
... Реагира бързо и повика майка си. Двамата се прибраха в дома си.
Тази вечер сънят не идваше лесно. Александър затваряше очи и се опитваше да не мисли, да не чувства-нищо. Ала просто така, напук сякаш, се сети за днешната малка случка в парка.И мислите му очертаха образа на девойката. Дълга кестенява коса се разстилаше плавно върху раменете, крехка и малко слаба, с правилни черти... И този смях!Силен и завладяващ! Нямаше да го обърка с друг. А след това се дразнеше се,че допуска съзнанието да помни нещо толкова незначително. Мразеше света, хората...
Какво знаеше тя за него, за нещастието му? Защо си позволява да му се подиграва, махайки му?
Та той бе просто жив труп и душата му стенеше от безсилие. Обвиняваше се, че е наивен до глупост и горчивината го изгаряше.
"-Няма смисъл! Няма смисъл!"....- повтаряше на себе си и няколко топли сълзи предвестници на разкаянието, мокреха възглавницата.
Близки на родителите му записаха час в болницата при идващ известен хигург. Александър уморено слушаше оптимистичните нотки в гласа на майка си.Тя го увещаваше да опитат, да позволи да дадат шанс за промяна. Нямаше голям избор и отстъпи. Облечен топло, след броени дни той пътуваше с колата за болницата.
Гледаше отминаващите картини и в паметтта му се възродиха стари и сладки спомени-той и неговата Аля, голямата му любов. И морето, и гларусите, и мечтите даваха криле в едно отдалечено минало. Приятел бе видял момичето в прегръдките на някакво момче, от друг университет. Кое наранява повече:забравата или липсата на обич?
...Санитарят отвори вратата на болницата, придвижиха го по коридора и в множеството очите му бяха като заслепени. Скоро щеше да влезе при професора, а някак искаше да избяга-далеч от всичко и всички. Тялото му не се подчиняваше на желанията, стоеше неподвижно и строго.Когато наведе глава, с въздишка,... я чу. Гласът бе пронизителен, но кратък, изгарящ и шумен.Не можеше да го сбърка. Бяха минали само няколко дни от случката в парка.
Същият. Онзи. Досадният. Тя. Тук?
Какво нахалство, какво лицемерие!
И впери сините си пронизителни очи в посока на смеха.
Гневът му застина между устните. Гледаше и не вярваше. Беше непознатата, с дългите коси.С възрастна жена. Но защо момичето бе в инвалидната количка?!... Не разбираше и недоумяваше какво бе видял и какво всъщност представляваше истината...
Негодуванието се сблъска с изненадата и направи място на изцелението.
Същото тъмнокосо момиче, с воля и вяра за живот, седеше на инвалидния си стол и не спираше да се усмихва.
В оня миг, тя го зърна и крехките и розови устни го поздравиха дружелюбно. Топлите и тъмни очи галеха момъка и озаряваха душата.
Възможно ли е обичта да бъде толкова крехка в същността си? И да призове пак душата във вяра?...
Как се отнасяме към чуждото нещастие, ако и ние сме обречени?
"- Здравей!"- ехтеше в дългия коридор и събуждаше тишината.
Вятърът спря да се удря непокорно в стъклата и надникна смело през открехнатия прозорец....
Слънцето отново напомни за себе си, изпращайки лъчите си близо до сърцето на младежа.
10.Телефонът звънеше продължително, последва радостен възглас.
Песен озвуча стаята и придружи момъка за срещата.Девойката го чакаше с отворени и жадни за щастие очи, с разтворени обятия, единствена и голяма, колкото надеждата.
Няма възраст, сезон,причина, обстоятелства, които да спрат напора на обладалите ги чувства.
Шансът се смееше заедно с момичето и крепеше вярата в доброто. Обичта галеше студа и даряваше с нежност.
Дали двамата-Александър и Нина- са заедно и все така щастливи, нека оставим на времето да определи.
Важен е мигът, тук и сега, защото духът е жив,затоплен от хармонията и единството.
Нека бъде ден светъл, обещаващ, съзидаващ, възхваляващ, обединяващ, красив в същността си!
Волята да бъдем други поне за малко осмисля сивотата и делничността.Намирането на сродната душа, те кара да гониш мрака и да възхваляваш надеждата...
... Ако се отбиете в парка, непременно се огледайте, и ако видите двама души един до друг прегърнати, значи сте свидетели на неподправената и чиста обич.Това са те- Александър и Нина- с големи мечти и с недокоснати стремежи.
Това може да си ти или аз-съхранили любовта от пошлата реалност, озаптили болката и устремили се към светлината.
Бъдещето е реално именно с мечтите.
Не спирайте да вярвате и ще се сбъдне!
11....Силен звучен смях разпръсна и последните останали листа по дърветата и очерта хоризонта с пъстри цветове. Ще дойде Новата година и този смях ще спре настъплението на омразата. А любовта ще съхрани топлината от настоящето. С поглед, устремен към красивото бъдеще, ще събираме в шепи от нея и ще раздаваме по малко на всеки.
Светът ще стане едно прекрасно място без тъга, без болка, без отчаяние. Да бъде светлина! Да бъде!...
© Ана Янкова Todos los derechos reservados