Алиса "Лиска" Лесовая- част 1

Нео-Одеса никога не спеше.  Само сменяше въздушните си филтри.

През деня градът миришеше на прегоряло машинно масло, озон и мокър бетон. През нощта – на кръв, евтин синтетичен парфюм и изгоряла пластмаса от прегрели импланти.

 Неоновите реклами прорязваха мъглата като лазерни ножове, а дроновете бръмчаха над отдавна занемарените канали, в които течаха само отпадните продукти от повсеместно употребяваната синтетика.

Алиса стоеше на ръба на покрив на 117-етажен блок и “пушеше”. Тук горе въздухът не беше по-чист – просто илюзията за проветривост  изглеждаше по-правдоподобна.

Тя  плъзна върху езика си тънка FlashTab – електронна лента с вкус на лютива мента и ръжда. Микрошокът пробяга по нервите ѝ като остра светкавица, избистряйки сетивата ѝ за миг.

 FoxSense реагира с лека вибрация зад ухото ѝ – имплантът не харесваше стимулите, които не можеше да контролира.

 Тънка линия от микродатчици по шията улови вибрации от дронове, шум от трафик, три различни сирени и един мъж, който викаше по дете три етажа по-надолу.
От цялата тази какофония FoxSense изкара едно-единствено съобщение на вътрешния ѝ HUD (Head-Up Display) –

„информационен дисплей пред очите:

ПЕРИМЕТЪР: ЧИСТ.
ВРАГОВЕ: НЯМА.
КОМЕНТАР: ЛЪЖА.

В ухото ѝ изщрака друг имплант – стар, аналогов, от времето преди FoxSense.
Каналът на MU.R.

– Прибыла в Одессу, значит… – гласът беше дрезгав, металически, с леко ехо. – Потвърди.

– На покрива съм, Дзерж, – отвърна тя. – И градът мирише на погребална агенция в разгара на работния ден.

– Идеалните условия за започване на  бизнес, значи.

Тя преглътна още един импулс, доста по-силен от предишния, от който крайчетата на пръстите ѝ изтръпнаха.
Градът под нея приличаше на разпран корем на механичен звяр – светлини, кабели, дронове, кръв.

– Повтарям задачата, – каза тихо гласът. – Официално ти си нелегален самостоятелен медик за импланти. Фрийланс по ниските нива. Лекуваш тези, които никой не брои за хора. Умееш да мълчиш. Умееш да не задаваш излишни въпроси.

Тя мълча няколко секунди.

– А неофициално? – попита после.

– Неофициално си MUR-K4, – отговори той. – Старши оперативен агент на MU.R., отдел „Кибернетична контрадиверсия“. Ниво но достъп: черно.
В картотеката пише: Лесовая Алиса Игоревна. В досието: „Прякор: Лиска.“

FoxSense, сякаш изревнува, примигна в оранжево.

– Аз предпочитам „Лиска“, – каза тя. – По-драматично се вика от враговете ти, когато ги убиваш.

– Вие, животните, винаги оцелявате по-дълго от хората, – изръмжа Дзерж. – Целта ти е „Бриллиант“. Главата на синдиката „Бриллиантовите“. Държи пристанището, чип-трафика, половината киберпроституция и почти цялата нелегална медицина. Има стар военен криптоключ за Синята мрежа. Ако го активира, може да скрие цял сектор офлайн. Без дронове. Без камери. Без нас.

– Страх ви е от свят без вас, – тихо каза Алиса.

– Не от свят, – поправи я той. – От хаос.
Ти си антивирусът, Лиска. Пускали сме те в най-мръсните сектори и  още си жива. Това значи  много.

Тя извади Flash taba от устата си и се изхрачи звучно. Оранжевата точка от последното “възпламеняване” прочерта къса дъга и се стопи някъде между неона и тъмното.

– Инфилтрираш се като медик. Влизаш му под кожата – буквално и преносно. Когато ти даде ключа, или когато се отвори достатъчно пред теб… спираш сърцето му. Ние ще се погрижим за останалото.

– И ако се нещо се обърка? Ако… се привържа? – попита тя.

– Ти не се “привързваш”, Лиска. – Гласът се усмихна без звук. – Ти привързваш другите към себе си.

Линията изщрака.
Остана само градът.

FoxSense тихо прошумоля по нервите ѝ и в съзнанието ѝ се очертаха: отражения на нечии стъпки в конструкцията, промяната в налягането, топлинни петна на покриви и улици.
Някъде долу „Бриллиантовите“ вече я чакаха, без да дори все още да го предполагат.