Алиса "Лиска" Лесовая- част 2

Светлината в ниските нива не идваше от реклами, а от самия град.  От тялото му.
От хилядите импланти и екзоскелети, които проблясваха като повредени звездни купове.

Алиса тръгна надолу по аварийната стълба. Под мигащите прожектори лицето ѝ изглеждаше като издялано от лед и решителност: подчертани скули, тънък нос, устни с лека, почти ехидно извита усмивка.
Очите ѝ бяха тъмни, но в тях бе сякаш разтворен особен оранжев отблясък, който LED лентите на екзоскелетите долу прихващаха като термален отзвук.

Косата ѝ, тъмнокафява с медни нишки, се наелектризираше леко при преминаване през силни електромагнитни полета.
Зад лявото ѝ ухо проблясваше FoxSense – тънката имплантна нишка, която се впиваше в кожата като кръвосмучещо насекомо от стомана и проблясваща в пепелта жарава.

На 70-тия етаж я посрещна андроид-проститутка.
Светодиодите под синтетичната ѝ кожа примигваха в ритъм, който не съвпадаше с гласа ѝ – белег на повредена платка.

Очите ѝ – две различни: едното човешко, другото- изцяло  емисионна решетка, която излъчваше меко розовеещо сияние,  стрелнаха Лиска с конкурентен хищнически проблясък.

– Търсиш ли си компания? – попита тя, но последната сричка се провлачи и повтори няколко пъти, след което заглъхна.

Алиса я огледа. Едно от бедрата ѝ беше откъртено и заменено с импровизирана метална рамка, която светеше бледо в синьо.

FoxSense отбеляза:
„ФУНКЦИОНАЛНОСТ: 23%.
ОПАСНОСТ: НУЛЕВА.
СИМПТОМ: ПЪЛНО ИЗНОСВАНЕ.“

Алиса продължи нататък.

На 40-тия етаж лежеше мъж или това, което беше останало от него. Едната му ръка беше истинска, но другата – грубо присаден екзоскелет с микропулсатори, трептящи като побъркани светулки.
Кожата му се беше напукала около имплантите, а по пода имаше локви от охладителна течност, която лъхаше на нещо сладникаво-горчиво.

Три плъха с метални антени вместо опашки го наблюдаваха. Техноточките в очите им се сменяха от жълто към синьо.  Пресмятаха оставащите му секунди.

– Мърдайте! – каза Алиса.

Плъховете отстъпиха. Светлината им угасна щом тя ги подмина, като че се бояха да не промени първоначалните си намерения и да се върне за тях.

FoxSense записа:
„ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ: НИСКОРИСКОВО.
АНОМАЛИИ: НЕ СЕ ОТЧИТАТ.“

На 20-тия етаж светлината се сгъсти и запулсира. Фотонните възли под пода бяха частично разкъсани и хвърляха по стените странни отблясъци – кърваво оранжеви, отровно зелени, понякога чисто бели като от операционна лампа.

Около топлинна тръба стоеше група скитници. Всички светеха по различен начин: единият бе  с ръка от стар военен модел чийто  LED индикатор на китката примигваше алармиращо, другата беше някаква жена с половин череп, заменен от прозрачна полимерна черупка, под която се виждаха зелени импулси от невроклъстъри. Имаше и дете с миниатюрен екзоскелет на гърба, сглобен от остатъци на дронове, с трептящи жълти диоди.
Когато Алиса мина покрай тях, FoxSense заби:

„МИКРО ТРЕПТЕНЕ В МУСКУЛИТЕ.
АГРЕСИЯ: ВЕРОЯТНА.“

Високият, с прегрялата ретинална леща, която светеше като агонизиращ фар, пристъпи напред.

– Хей… лисицо… покажи ми как…

Не успя да  довърши. Алиса го удари с лакът в гърлото. Имплантът в лявата му ръка изписука в червено и изгасна.

Останалите се дръпнаха. Диодите им примигнаха несигурно – страхът притежаваше собствена честота.

– Останете си при тръбата, – каза тя. – Нямам време сега за вас.

FoxSense отбеляза:

„ОПАСНОСТ: НЕУТРАЛИЗИРАНА.
ЕМОЦИЯ: НУЛЕВА.“

Разбира се. Лиска беше точност, не чувство.

Като излезе на улицата, въздухът вибрираше.  Не от музика, а от хиляди нанолуминатори – от екзоскелети, от армейски импланти, от улични търговци, от кабели, които дишаха светлина. Рекламните дронове хвърляха по лицето ѝ петна от златно и синьо, като че наддаваха кой ще даде повече, за да я купи.

Алиса спря. Извади нова FlashTab, задържа я между пръстите си. Горната ѝ повърхност светеше със слаб, студен блясък – сигнал за силен заряд. Тя я плъзна под езика си.
Микрошокът пробяга по гръбнака ѝ , LED светлините наоколо се изостриха – сякаш някой фокусира погледа ѝ отвътре навън.

FoxSense извибрира:

„БДИТЕЛНОСТ: МАКСИМАЛНА.
АДАПТАЦИЯ: НАМАЛЕНА.
НЕРВНО НАПРЕЖЕНИЕ: ОПАСНО.”

– Знам, – прошепна тя. – И точно това ми харесва.

Пътят до „Бяла Мъгла“ беше кратък, но оживен. По него тя се размина с хора с импланти, които светеха като празнични гирлянди от мрак, деца, играещи с дронови черепи, автомати, които продаваха оръжие с LED интерфейси, проститутки – живи и синтетични – със светещи стави и диодни усмивки
Когато стигна, вратите на „Бяла Мъгла“ се отвориха с лумен-кристален проблясък, не с неон.
Панелите излъчваха бяло-червеникава светлина, която трептеше като пулс на умиращо сърце.

Алиса дръпна качулката си назад.
Медните нишки в косата ѝ уловиха светлината като магнити.

Пристъпи вътре. И градът, за момент, спря да мига. А и да диша.