Алиса "Лиска" Лесовая- част 2
Multi-part work to contents
Светлината в ниските нива не идваше от реклами, а от самия град. От тялото му.
От хилядите импланти и екзоскелети, които проблясваха като повредени звездни купове.
Алиса тръгна надолу по аварийната стълба. Под мигащите прожектори лицето ѝ изглеждаше като издялано от лед и решителност: подчертани скули, тънък нос, устни с лека, почти ехидно извита усмивка.
Очите ѝ бяха тъмни, но в тях бе сякаш разтворен особен оранжев отблясък, който LED лентите на екзоскелетите долу прихващаха като термален отзвук.
Косата ѝ, тъмнокафява с медни нишки, се наелектризираше леко при преминаване през силни електромагнитни полета.
Зад лявото ѝ ухо проблясваше FoxSense – тънката имплантна нишка, която се впиваше в кожата като кръвосмучещо насекомо от стомана и проблясваща в пепелта жарава.
На 70-тия етаж я посрещна андроид-проститутка.
Светодиодите под синтетичната ѝ кожа примигваха в ритъм, който не съвпадаше с гласа ѝ – белег на повредена платка.
Очите ѝ – две различни: едното човешко, другото- изцяло емисионна решетка, която излъчваше меко розовеещо сияние, стрелнаха Лиска с конкурентен хищнически проблясък.
– Търсиш ли си компания? – попита тя, но последната сричка се провлачи и повтори няколко пъти, след което заглъхна.
Алиса я огледа. Едно от бедрата ѝ беше откъртено и заменено с импровизирана метална рамка, която светеше бледо в синьо.
FoxSense отбеляза:
„ФУНКЦИОНАЛНОСТ: 23%.
ОПАСНОСТ: НУЛЕВА.
СИМПТОМ: ПЪЛНО ИЗНОСВАНЕ.“
Алиса продължи нататък.
На 40-тия етаж лежеше мъж или това, което беше останало от него. Едната му ръка беше истинска, но другата – грубо присаден екзоскелет с микропулсатори, трептящи като побъркани светулки.
Кожата му се беше напукала около имплантите, а по пода имаше локви от охладителна течност, която лъхаше на нещо сладникаво-горчиво.
Три плъха с метални антени вместо опашки го наблюдаваха. Техноточките в очите им се сменяха от жълто към синьо. Пресмятаха оставащите му секунди.
– Мърдайте! – каза Алиса.
Плъховете отстъпиха. Светлината им угасна щом тя ги подмина, като че се бояха да не промени първоначалните си намерения и да се върне за тях.
FoxSense записа:
„ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ: НИСКОРИСКОВО.
АНОМАЛИИ: НЕ СЕ ОТЧИТАТ.“
На 20-тия етаж светлината се сгъсти и запулсира. Фотонните възли под пода бяха частично разкъсани и хвърляха по стените странни отблясъци – кърваво оранжеви, отровно зелени, понякога чисто бели като от операционна лампа.
Около топлинна тръба стоеше група скитници. Всички светеха по различен начин: единият бе с ръка от стар военен модел чийто LED индикатор на китката примигваше алармиращо, другата беше някаква жена с половин череп, заменен от прозрачна полимерна черупка, под която се виждаха зелени импулси от невроклъстъри. Имаше и дете с миниатюрен екзоскелет на гърба, сглобен от остатъци на дронове, с трептящи жълти диоди.
Когато Алиса мина покрай тях, FoxSense заби:
„МИКРО ТРЕПТЕНЕ В МУСКУЛИТЕ.
АГРЕСИЯ: ВЕРОЯТНА.“
Високият, с прегрялата ретинална леща, която светеше като агонизиращ фар, пристъпи напред.
– Хей… лисицо… покажи ми как…
Не успя да довърши. Алиса го удари с лакът в гърлото. Имплантът в лявата му ръка изписука в червено и изгасна.
Останалите се дръпнаха. Диодите им примигнаха несигурно – страхът притежаваше собствена честота.
– Останете си при тръбата, – каза тя. – Нямам време сега за вас.
FoxSense отбеляза:
„ОПАСНОСТ: НЕУТРАЛИЗИРАНА.
ЕМОЦИЯ: НУЛЕВА.“
Разбира се. Лиска беше точност, не чувство.
Като излезе на улицата, въздухът вибрираше. Не от музика, а от хиляди нанолуминатори – от екзоскелети, от армейски импланти, от улични търговци, от кабели, които дишаха светлина. Рекламните дронове хвърляха по лицето ѝ петна от златно и синьо, като че наддаваха кой ще даде повече, за да я купи.
Алиса спря. Извади нова FlashTab, задържа я между пръстите си. Горната ѝ повърхност светеше със слаб, студен блясък – сигнал за силен заряд. Тя я плъзна под езика си.
Микрошокът пробяга по гръбнака ѝ , LED светлините наоколо се изостриха – сякаш някой фокусира погледа ѝ отвътре навън.
FoxSense извибрира:
„БДИТЕЛНОСТ: МАКСИМАЛНА.
АДАПТАЦИЯ: НАМАЛЕНА.
НЕРВНО НАПРЕЖЕНИЕ: ОПАСНО.”
– Знам, – прошепна тя. – И точно това ми харесва.
Пътят до „Бяла Мъгла“ беше кратък, но оживен. По него тя се размина с хора с импланти, които светеха като празнични гирлянди от мрак, деца, играещи с дронови черепи, автомати, които продаваха оръжие с LED интерфейси, проститутки – живи и синтетични – със светещи стави и диодни усмивки
Когато стигна, вратите на „Бяла Мъгла“ се отвориха с лумен-кристален проблясък, не с неон.
Панелите излъчваха бяло-червеникава светлина, която трептеше като пулс на умиращо сърце.
Алиса дръпна качулката си назад.
Медните нишки в косата ѝ уловиха светлината като магнити.
Пристъпи вътре. И градът, за момент, спря да мига. А и да диша.
© Мария Митева All rights reserved. ✍️ No AI Used