Алогичен ужас

                                   фантастика, хорър


    Такъв тип събития се наричат алогични, а последвалият ужас - алогичен.
    Почти всички събития в нашата околна природа имат своя логика и последователност. Те са изцяло предвидими и когато се случат на никой не му прави впечатление. Например, винаги след деня следва нощта; винаги след пролетта следва лятото; всеки път когато влизаш в Париж над сградите ще стърчи фамозното здание на Айфеловата кула; всеки път когато се прибираш в жилището си ще видиш познатите стени, познатите предмети, познатата обстановка.
    Но нека приемем, че в даден момент тази логика бъде нарушена. Представете си, че луната не изгрее когато трябва, или пък излизаш от дома си и пред теб не е познатия двор с цветята, а някаква незнайна улица с ръждиви улични лампи и разбити тротоари, или пък минаваш кръстовището на Орлов мост и пред очите ти не се появява Цариградско шосе, а напълно непознат квартал с големи бели жилищни блокове. Именно тогава човек ще попадне в хватката на алогичния ужас - може би най-коварният ужас от всички видове. Оказал се в такъв плен, на мозъкът ще му е много трудно да излезе от него (ако, разбира се, не съумее да намери рационално обяснение) - не след дълго ще се появят истерията или паниката, а след време може би лудостта. Защото всеки би си задавал въпрос "Какво не е наред със съзнанието ми?", или да стигне до апокалиптичното прозрение, че нещо в подредеността, закономерността и логиката на заобикалящата ни Вселена се е пречупило. Алогичният ужас няма общо с ужасът при среща с призрак или извънземно, защото дори и при тези свръхестествени явления могат да се намерят реални обяснения. Човек може да изпита такъв тип ужас в платото Птохора в Тунис (което днес е секретен военен обект), когато пусне предмет в "Дупката на Айнщайн" и няколко минути по-късно види как същият предмет излиза със сила от друга дупка, намираща се в близкото възвишение. Човек може да изпита такъв тип ужас и когато посети езерото Светлояр в Русия малко преди изгрев слънце и зърне във водите му отражението на изчезналия преди векове град Китеж. Но, доколкото разбрах, един френски изследовател намерил обяснение на тези странни местности и ги публикувал в книга, издадена в началото на деветдесетте години на миналия век.
    Преди две лета аз изпитах ужас, близък до алогичния, събуждайки се в коридора на апартамента ми, проснат пред вратата на тоалетната. Едва след около половин час успях да си спомня, че предишната вечер се бях напил зверски и сега "сърбах попарата" на моето пиянско дело.
    Ето с това събитие се "похвалих" на един приятел, подир което той ми разказа за неговия алогичен ужас, който ще опиша в следващите редове. Не искам да давам гаранция, че историята му е истинска (още повече, тя изглежда лишена от всякакъв смисъл), просто прозвуча твърде реалистично от неговата уста - бе разказана не с веселяшка охота, а с тон на мъчително споделяне, и от друга страна даде отговор на случка, станала преди петнадесетина години със самия него. На някои места той спираше несигурен, навярно се чудеше дали няма да приема с насмешка думите му, или пък не искаше да се връща към отделни моменти от този период. Често устните му трепереха.
     По това време моят приятел Малин, тогава ученик, бе изчезнал безследно за десетина дена, след като влязъл в изоставена кошара в покрайнините на града (тази кошара вече я няма, а на същото място в момента се строи хотел). Приятелите, които в този ден били с него, отначало приели случилото се за някаква шега от негова страна, ала когато той не се е появил на училище всички с ужас разбрали, че изчезването му е истинско. След десет дена издирване Малин се появил в града напълно променен - имал окаян вид, дрехите му били скъсани и мръсни, бил отслабнал с над десет килограма. Според думите, които изрекъл пред издирващите го полицаи, се събудил в гората над града, далеч от онази злокобна кошара и не помнел нищо. Аз не присъствах на изчезването и на появяването му, защото тогава учех в друг град, но информацията достигна и до мен. Основната версия, дадена пред широката общественост в града беше, че Малин пожелал да избяга от родителите си, като в същото време е изиграл приятелите си в кошарата, криейки се така, че да не бъде намерен. За кратко тръгна и слух за отвличане, дори изнасилване, на който почти никой не повярва. А след време хората престанаха да говорят за този случай.
    Той обаче ми сподели невероятното си преживяване, от което въпреки "шантавия" му характер, космите ми буквално настръхнаха след края. Ето в какво се състои разказът.


        ***

    Преди петнадесет години, в един приятен майски ден Малин излязъл с негови другари на след училищна разходка. Стигнали до неголяма кална поляна в края на града, където имало няколко изоставени и разбити кошари. Един от приятелите Павел казал пред другите, че в една от тези кошари, най-голямата, витаят духове. Но Малин за да покаже мъжественост се изсмял на тези думи и смело тръгнал към нея.
    Отворил скърцащата дървена врата, влязъл вътре и я затворил... и едва тогава дошло прозрението, последвано от изненадата и шока! Вътрешността била огромна, много по-обширна от колкото малката кошара изглеждала отвън, много по-мащабна от колкото трябвало да бъде - таванът ù бил на поне десетина метра над пода, а белите измазани стени с безброй наредени прозорци се простирали поне на двадесет метра дължина и на петнадесет ширина. Малин стоял няколко секунди, скован и вперен в огромното помещение пред себе си. След това решил да излезе, за да се увери, че кошарата, в която е влязъл, наистина е толкова голяма. И тогава дошла втората, още по-голяма изненада! - вместо калната поляна, която трябвало да се появи пред очите му, се разстилала гъста гора от смесена широколистна и иглолистна растителност! А сега "кошарата", до която стоял Малин представлявала оранжева на цвят невисока сграда - изоставена, с олющени стени и счупени прозорци.

    Всичко станало много бързо и Малин изгубил самообладание, което, както ми каза, така и не успял да възвърне напълно през времето на неговото "странство".
    Излязъл и започнал да броди из гората, надявайки се да открие нещо познато и да си състави обяснение. Крачел задъхан между дърветата, олюлявал се, блъскал се в тях, падал върху влажната почва и веднага ставал. Мислите му били хаотични, разпокъсани, а действителността от преди да влезе в кошарата му се струвала все по-нереална.
    Теренът започнал да се снижава, след малко дърветата се разредили и пред погледа му се показала малка река. Малин отишъл до нея, клекнал и си изплакнал очите, сетне примигнал няколко пъти, надявайки се илюзията да изчезне. Но уви - реката и гората си били на място, дори кристално ясно се чували звуците от движението на водата и от вятъра, клатушкащ дърветата. Малин седнал на един голям бял камък.
    "Къде съм, мамка му? Какво става с мен?" - запитал се той. Разбърканите му спомени удряли в някаква внезапна преграда, той вече не бил сигурен дали е излизал с приятелите на разходка или е заспял някъде.
    А дали пък не са сънува? Хладната вода щипела лицето му, което означавало, че той чувства. Значи не сънува... или пък и това е част от съня. Може би след малко ще се събуди и ще се изсмее на това шантаво приключение, по-късно сънят ще избледнее и ще се превърне в откъслечен спомен.
    Но, сън или не, той се намира на това място и трябва да намери начин да се измъкне! До преди малко бе успял да се сети, че след като влязъл в изоставената барака, по някакъв начин се озовал тук. Нямал други спомени.   
    Малин решил да се върне към постройката. Може би ако пак отвори онази врата, ще се озове на старото място. Затичал се нагоре и отново навлязъл в гората. По тялото му се стичала гореща пот. Стигнал до мястото, затърсил с поглед, но от сградата нямало следа. Върнал се и поел в друга посока, като непрекъснато се оглеждал. Но не - сякаш и тази сграда изчезнала, така както и предишния свят.
    - Къде съм, мамка мууууууууууууу! - провикнал се той. Гласът му закънтял сред дърветата и се изгубил в тишината.
    Трескаво започнал да търси постройката. Съзнавал, че трябва да я намери на всяка цена. Разсъдъкът му бил тотално сломен и само тази частица реалност би го извадила от коварното състояние.
    Но постройката я нямало.
    Той се строполил върху слой шума и легнал. Горещата пот сега се стичала на потоци по лицето му. Лежал така, гледайки чистото небе и короните на дърветата, надявайки се да събере мислите си.

    Сепнал се от някакъв шум. Изправил се и видял, че се намира в някакъв градски парк. Започнал да се оглежда, но все пак изненадата не била толкова силна, защото целият му организъм вече бил приспособен към ширещата се нереалност.
    Бил непознат парк в непознат град. Надалеч се виждали хора, но около него нямало никой. Малин тръгнал плахо по изронените и прашни алеи. Осъзнал, че градът е по-добър вариант от гората, тъй като тук има хора, автомобили, указателни табели, с една дума - цивилизация. Каквото и да се е случило с него, тук имал по-голям шанс за спасение.
    Приближавайки към хората Малин започнал да забелязва нещо в тях, което не му харесало. Първо си помислил, че съзнанието му отново си прави шеги, но след малко започнал да съзрява зловещата истина - хората не били хора! Отново потъркал очи, за да се убеди напълно в това, което виждали очите му. Точно така, те не били нормални хора - имали тъмнорозови издължени лица, били много високи и слаби, дрехите има били в много ярки цветове, сливащи се в странни цветови комбинации. Забелязал също, че сградите около парка изглеждали много големи и високи, а от тях се излъчвала светлина в безброй променящи се нюанси.
    Съществата тръгнали с големи крачки към него, като си говорели на бърз неразбираем език. Малин клекнал на земята и зачакал съдбата си. Нямал сили да бяга, а и едва ли би успял да го направи, имайки предвид издължените крака на идващите създания. Те го наобиколили и го загледали с големите си очи.
    Малин изкрещял и всичко притъмняло. Но не изгубил съзнание.

    Тъмнината станала гореща, много гореща. Появила се светлина, отначало мъглява, след това започнали да се оформят очертания на различни предмети. Намирал се сред жълта трева и тук-там странни високи дървета. Горещината била суха, Малин започнал да се поти обилно. Станал и тръгнал напосоки. Теренът бил неравен, между жълтите треви белеели големи камъни, а на около два-три километра започвал голям гол чукар.
    Оглушителен рев го накарал да извърне глава назад и да види гигантско зелено чудовище с много дълга опашка. To идвало към него! Приличало на динозавър от научнопопулярен филм или на дракон от фантастична рисунка.
    Звярът приближавал, а ревът му ставал още по-свиреп. Малин отново стоял като закован, очаквайки огромната уста да го погълне и да раздроби тялото му с  острите си зъби. Когато чудовището приближило, Малин притиснал силно очи и се приготвил за свирепа болка.
    Изведнъж...

    ... силната топлина се сменила със сковаващ арктически мраз. Кожата му се стегнала, някои от мускулите му се присвили от непоносими спазми. Не можел да вдигне клепачи, знаел само, че се намира сред плътна тъмнина. След миг болката отминала, също толкова бързо тялото му привикнало към силния студ и едва сега той успял да отвори очи.
    Намирал се в тотален мрак. Висял във въздуха и не виждал нищо. Тялото му било много леко, скованите му крайници като че ли били замръзнали, а очите му вече не могли да се затворят. Не дишал, но и като че ли нямал нужда от въздух.
    Секунди по-късно, когато погледът му привикнал към черната околност, сред непрогледния мрак се оформили малки светлини. Те сияели много бледo, имали различни форми, различни цветове. Били безброй - простирали се във всички страни, докъдето стигал взора му. Той висял неподвижно насред тъмното нищо и ги гледал - след години Малин осъзнал, че тази картина приличала на снимка от телескопа Хъбъл, насочен към дълбокия космос.
    Бил сам в нищото, заобиколен от милиардите бледи светлини. Не могъл да достигне никоя, защото бил твърде малък. По някаква незнайна причина си помислил, че това нямало как да бъде сън, тъй като сетивата му работели - усещал смазващ студ и жестока болка.

    След малко бледите светлини изчезнали, тялото му натежало силно, вече било толкова тежко, че имал чувството, че са го натъпкали с олово. А когато се появила картината пред очите му, той едва не припаднал от придошлите чувства на гигантско възхищение.
    Лежал сред ослепителна равнина от ярка белота, а светът около него сякаш бушувал - на необятно разстояние гигантска спирала от светлини била поглъщана от тази равнина, а в бялата далечина огромен светлинен сноп се издигал вертикално към черното небе и свършвал някъде в безкрая. Картината приличала на гравюра от фантастична приказка, а мащабите й били грамадни и нямали нищо общо със земните, в ума му се зародило усещането, че Земята, сравнена с тези светлинни снопове и спирали, би била малка като малка. Подсъзнанието му показвало, че пред него се намирало началото на нещо, но той и досега не разбрал на какво, тъй като мислите му останали далеч, далеч назад.
    Този епизод Малин разказа с особен трепет, навярно той заемаше специално място в неговото алогично "пътешествие".

    После се озовал в познатия мрак, всред милиардите бледи светлини. Студът отново го завладял. Нещо идвало към него, някакъв черен предмет с неправилна форма приближавал. Въртял се равномерно. Ставал все по-голям, все по-голям. Идвал право срещу него. Размерите му вече били колосални. Всеки момент ще се блъсна с него, а сблъсъкът ще е равносилен на гибел. Малин извикал... или по-точно опитал се да извика..., но звук не излязъл от устата му. Притиснал силно очи, очаквайки смъртоносния удар...
    Студът рязко се сменил с топлина, той вдишнал голямо количество горещ въздух, който загрял белите му дробове. Озарила го светлина и отворил очи. Насред жълтеникавата трева видял, че огромното опашато същество идвало бясно към него. Вече било много близо. От устата му изригнал силен рев! Малин се свил! Звярът го вдигнал за дрехите, размятал го с лекота и го хвърлил силно на земята. Малин отскочил и се преобърнал, след което закрещял панически!...
    Сега се намирал в парка, където розовите човекоподобни същества били скупчени над него. Усетил рязък хлад. Още крещял. Съществата започнали да го удрят с жилавите си ръце. Чувствал здравите им юмруци. Говорели силно на непознатия език.
    - Моля ви, оставете ме! - измучал с все сили Малин. Свирепа болка прииждала в организма му... Онези продължавали да го бият... Вече нямал сили...
    Лежал в слой мека шума сред множество дървета и гледал синьото небе. Бил в познатата гора, но пулсиращата болка му напомняла за предишните светове. Обърнал се с мъка и станал. Пред него се намирала малката оранжева сграда с олющените стени.
    С немощни крачки тръгнал към нея. Куцал заради болката. Панталонът и тениската му били мръсни и скъсани на места. Отворил вратата и пред него се показало дългото помещение с високия таван и множеството прозорци. Влязъл вътре и затворил вратата след себе си. Вече бил на върха на силите си.
    "След като отворя вратата ще се озова отново моя свят, на поляната пред онази кошара" - казвал си той, докато се канел да натисне бравата. Все още се намирал в някакво особено състояние, подобно на делириум. Чувствал силна болка. Натиснал дървената дръжка на бравата, отворил вратата и излязъл навън!
    Намирал се в гора! Гора от безброй широколистни и иглолистни дървета, подобна на тази от преди малко!
    О, Господи, само не това!
    Пред очите му притъмняло, Малин се строполил на земята и изгубил съзнание...

    Събудил се в гора от огромни букове. Сега обаче мястото му било познато - тя била гората над града. Някъде измежду дърветата се виждали първите къщи. Зад него се издигала малка сива постройка - някогашна тоалетна, изоставена с годините Главата му тежала, ставите и мускулите го болели, дрехите му били мръсни и скъсани на места.    
    Тръгнал несигурно към града. Когато видял стария Опел пред дома на Васил Параджията и сетне бай Муци Шипара от съседната къща, който седял на пейката и пушел цигара Малин разбрал, че този е неговият свят.

        ***
    Ето така моят приятел Малин ми поднесе историята си. Зная, че така написана, тя звучи измислено и неправдоподобно и въпреки убедителността, с която той я разказа, аз все още не мога да повярвам напълно в нея. Може би той е добър разказвач, може пък и аз да съм твърде прагматичен, но в началото я приех за някаква неправдоподобна глупост, предадена ми от човек с голяма фантазия. Възможно е да е спал и да е сънувал, което е що-годе реален отговор, ала как бихме обяснили невероятното му изчезване и появата му след десет дена на съвсем различно място. След чутото аз няколко пъти посетих местностите, където Малин бе изчезнал и където се бе събудил, но не ми се случи нищо.
    Все пак имаше нещо загадъчно в неговия безсмислен "брътвеж", което ме накара да се замисля дълбоко. Чувал съм много истории за свръхестествени работи - за призраци, вампири, извънземни, живи мъртъвци, и съм сигурен, че някаква (макар и нищожна) част от тях са истински. И повечето звучат убедително, навярно защото имат своя своя логика. А в историята на Малин не съзрях логика, нито успях да намеря някакво обяснение - историята му беше алогична. Бих се радвал след време, когато този разказ бъде публикуван, някои от любознателните читатели да зърнат брънката, която ми убягва, и да открият логиката на тази случка.
    Все пак, след дълго мислене един ден се запитах: Ами ако все пак Малин казва истината? Ако той е летял до неизвестни, неземни светове? Ако наистина е видял неща, които почти никой земен човек няма да види? Тогава какво се случва с нас? Какво се случва с природата ни? Нима е възможно да се случи събитие, за което никой не е и помислил? Как, как, по дяволите, с отварянето на една врата, светът да изчезне след миг. Неусетно. Без никаква подсказка. Без никакво предчувствие. Влизаш в другата стая и попадаш в другия свят. И вече си в лапите на алогичния ужас!

    В нощта, преди да започна разказа, сънувах безсмислен сън - много странен и в същото време много ярък. В тъмнина, пред голямо пространство, навярно площад, се бяха събрали много хора и гледаха със затаен дъх някакъв холограмен екран, в който водещи на новините - мъж и жена - говореха следното (помня точните им думи):
    "Уважаеми зрители, както може би сами виждате, нашето Слънце изгасна внезапно! Изправени сме пред всенароден проблем. В момента най-добрия екип от учени - онези, които преди години предвидиха това, което се случи, - сега усилено работят по въпроса. Те ще изтласкат Земята към спасителния улей, чрез който тя ще се придвижи до друга звезда. По тяхно мнение ще бъде тъмно и хладно поне няколко месеца, а може би година. Залежите на природно гориво и на храна засега са достатъчни, за да оцелеем през този период".
    Незнайно защо когато се събудих, все още в плен на съня, аз се сетих за преживяванията на Малин. По непонятен за мен начин сметнах, че двете събития са тясно свързани - може би ни разкриват някакво бъдеще, може пък да са предзнаменование към нещо. Именно този алогичен сън бе главната причина да започна да пиша разказа.
    Защото от тогава един въпрос не ми дава мира - след колко века, или хилядолетия, или епохи, майката Вселена ще ни разкрие всичките си тайни?