Слънцето надничаше зад пролетните облаци като усмивка на продавачка – леко изплъзваща се, формално ведра, на практика уморена като параван в куклен театър.

Той спря до портичката и се огледа. Градинката беше готова – прекопана, цветята засадени, храстите вързани, защото още им е рано да се разперват, лехите оформени, че и тук-там вече избиваха зелени стръкове.

Е, жена му беше свършила добре работата си. Ама все щеше да зърне нещо и да й направи забележка.  За него оставаше двора отзад. Да пооправи поне малко натрупаните боклуци, да поразкопае, да оправи оградата към комшиите откъм гърба на къщата, защото кучето на ония  май беше хапнало изчезналата оня ден кокошка. Ама небрежни хора, ей! Минали кокошките – какво толкова? Ще клъвнат от разсада – няма да обеднее човечеството… Обаче, вечерта се прибраха с една по-малко, а той така и не видя какво е станало. Ако знаеше… Ох, че скандал щеше да вдигне… Макар… Абе, не беше баш за скандал сега. Таман ръката му се оправи след предишния. Грубиян! Неподходящ за него комшия! Хем го шамароса, хем му развреди нещо ръката. Хич и не щеше да се поскарат като комшии, после да му се извини… Ами направо бие…

Не като оная Мара, до тях. И той, и жена му й вдигаха скандали. Вдовицата тихо изслушваше претенциите и се прибираше в къщи. Веднъж в годината синът й се връщаше от странство, ама тогава имаше доста работа по къщата и двора, та нямаше време да се разправя с него. Добре беше, щото здравеняк син имаше женичката... Че и той простак – ще се развърти и…

Така и с дядо Васо. Той не мълчеше, също крещеше, ама един дядка какъв глас има… И рядко се показваше на улицата, все в къщи си седеше. Вярно, поне веднъж седмично дъщерите му идваха да го видят. Но явно дядката не се оплакваше от съседа, та те само го поздравяваха и отминаваха. Искаше му се да им направи забележки… За каквото ще да е… Да им обясни колко неправилно живеят, но… Хем мъжете им живи и здрави, хем синовете им вече отраснали…

Няма смисъл за едната справедливост да рискува и от тях бой…

А, ето я Мара. Отваря портичката, излиза. Пак ще ходи до телеграфния стълб да види колко ток е изгорила с мизерната си крушка снощи. Е, най-много да е готвила нещо на печката. Радиатор в това време тя не пускаше – хладно, вярно, обаче… С нейната пенсия може да си позволи само да извади още едно одеало върху юргана…

Ха! Отиде до стълба, погледна и се върна. Минава като покрай турски гробища… Абе, поздрави, ма… Не го поглежда даже… Него! Тя за каква се мисли тая?

Аааа, ще му падне на езика… Ще й напомни и простотията, и…

Оппа! Дядо Васо… Към кварталното магазинче отива. И… Бе, що не го забелязва?

Ама, че простак!

Невъзпитани хора!

Ще ги научи той… Довечера. Щото е време да отива на работа. Няма как – оня простак, майсторът, мрази закъсненията и почивките. Ама нека… Ще се пенсионира, пък тогава ще му каже…

Той за какъв се мисли…

Простак! Аман от тия простаци наоколо…