Амибел

- Belle amie,  кажи колко време мина.

Има няколко причини да се смееш днес. Затуй и ти се усмихни, че нищо няма вече. А  когато гледаме от и вън, няколкото капки фантазия ни се струват вече летливи – извиват се като цигарен дим и изчезват, разтворени в нещото, което наричаме реалност. Обличаме се в лъскави огледала, за да могат минувачите да видят това, което липсва в техния живот. Отбягваме гримасите и правим щитове от прекършени мечове – нашите собствени атаки. Пристягаме обувките, с които ще стъпваме върху себе си и тръгваме пряко нашите желания, за да избухнат в тирания; изкачили се вече, падаме неспорадично на земи, скелетът се пръска на хиляди шрапнели огледало и току тръгналите се оглеждат в тях. Да, днес няма роби, това е проблемът. Всички сме силни в нашата крехкост. Студена математическа закономерност, логика, извечен цикъл – преди и след нас, дотолкова разтворени в него, че няма мирис, цвят и вкус. Общество – колко елегантна дума...