1.
Госпожа Аделина Христова седна на креслото и въздъхна с облекчение. Най-накрая празненството беше приключило и всички гости се бяха разотишли. Ненавиждаше рождените си дни! Време за равносметка, за поглед в огледалото, за срещи с хора, с които отдавна нямаше какво да си каже.
Шестдесет и три! Звучеше й стряскащо! Някога, когато съпругът й беше още жив, обичаше да празнува. Често тържествата продължаваха до зори, изпълнени с веселие и смях. Какви чудесни времена бяха! Но вече от четири години съпругът й го нямаше, а с него си беше отишла и младостта. Сега празниците й навяваха единствено тъга.
Реши да разгледа подаръците, това щеше да я ободри. Първо взе една кутия, опакована в розова хартия. Вътре намери комплект луксозни лъжички, ножове и вилици. Нямаше картичка, но си помисли, че сигурно беше от семейство Димитрови, те имаха слабост към всякакви прибори. В друг пакет откри трите тома на „Мелничарят“ - книга, която отдавна искаше да прочете. Картичката беше от Елисавета Господинова.
Погледът й се спря на малка, опакована в синя хартия кутийка. Отвори я и вътре видя старинен медальон – амулет. Беше много красив, въпреки че изображенията по него бяха странни и неясни. Забеляза малко листче в кутийката и реши, че ще разбере от кого е този подарък. Изведнъж застина на място и нададе кратък, приглушен писък.
Листчето падна на земята, а на него пишеше единствено:
„АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“
2.
- Сигурна ли сте, че това не е някоя шега? – попита инспектор Френцов.
- Да, сигурна съм. Такова неуместно чувство за хумор не е присъщо на моите гости – заяви госпожа Христова.
Двамата разговаряха в кабинета на инспектора в дома му. Госпожа Христова беше седнала на дивана, а зад бюрото я наблюдаваше Френцов. Беше слаба, висока жена, посивелите й коси бяха прибрани на кок, а острите й сиви очи се подаваха над очилата. Инспекторът неволно си я представи като директорка на девически пансион, с цялата й присъща строгост и сдържаност.
    -    Категорично ли можете да заявите, че кутийката не е била там преди приема за рождения Ви ден? – попита инспекторът.
    -    О, да, убедена съм. Щях да я забележа  – твърдо отговори госпожа Христова.
    -    Моля Ви да ми опишете гостите си!
    -    Бях поканила стари семейни приятели, всички са горе-долу на моята възраст. Съпругът ми почина преди четири години, а дъщеря ми учи в чужбина и нямаше как да присъства.
Първи дойдоха семейство Маринови, Светла и Петър. И двамата са художници, доста успешни при това. Запознахме се с тях по време на една почивка преди около петнадесет години, допаднахме си и поддържаме връзка, често си ходим на гости. 
След това пристигна Мария Емилова. Приятелки сме още от ученическите години. Съпругът й почина и й остави солидно наследство, тя не се занимава с нищо.
Семейство Димитрови са следващите. Всъщност съпругата, Женя Димитрова беше братовчедка на покойния ми съпруг. Занимава се с фотография, а съпругът й Александър е професор по ботаника.
Полковник Христозов пък е приятел на съпруга ми от младини. Сега е пенсиониран военен. Съпругата му е тежко болна и не присъстваше за съжаление.
Елисавета Господинова пък е моя братовчедка. Разведена, с два брака, няма деца. На младини беше актриса. Тя ми подари трите тома на „Мелничарят“, така че медальонът не от нея.
Семейство Дончеви имат агенция за недвижими имоти, доколкото знам, бизнесът им е доста успешен. Родителите на Матей Дончев са били приятели на родителите на съпруга ми и те се знаят от деца.
Луиза Иванова дойде последна. Приятелки сме от много години, когато работех като секретарка в един офис, тя ми беше колежка, всъщност все още работи там.
Разбира се, присъстваше и госпожа Ленка Владова, тя е моята домашна помощница. Беше си тръгнала, когато намерих бележката. Работи при мен вече тридесет години, абсолютно лоялна, тя е повече приятел и член на семейството.
Имаше и две момчета от фирмата за кетъринг, която бях наела, на около двадесет – двадесет и пет години и двамата. Симпатични момчета, с приятни обноски. Ще Ви дам координатите на фирмата, ако Ви трябват, ползвала съм услугите й мнокократно.
    -    Чудесно! Има ли някой сред гостите Ви, когото каните по задължение, а всъщност не бихте желали? – попита инспекторът.
    -    Разбирам какво имате предвид. Не, няма такова нещо, всички поканени са много близки мои приятели. Вече съм на възраст, на която човек няма нужда от лицемерие и търси само истинските неща в живота – категорична бе госпожа Аделина Христова.
    -    И нямате представа какво има предвид човекът, написал бележката? – попита Френцов.
    -    Вижте, аз не съм безгрешна, също като всеки нормален човек. Но не съм направила нищо чак толкова страшно. Тази бележка не е писана, защото съм предредила някого в магазина – в очите на госпожа Христова се четеше явен гняв.
    -    Почеркът случайно да Ви е познат? – попита инспекторът.
    -    Не мога да кажа със сигурност. Пазя стари картички и писма от много приятели. Ще Ви ги покажа, може да намерим съвпадение на почерците.
    -    Явно нямате никакви подозрения. Но все пак сте се изплашили от бележката, защо?
    -    Защото явно някой ме мрази, а не знам кой! Не обичам да не знам. Затова се обръщам към Вас. Не мога да занимавам полицията, защото всъщност нищо не се е случило. Става въпрос просто за една бележка. Надявам се, че можете да откриете истината дискретно, без официално разследване и без да притеснявате гостите ми с тази дреболия.
    -    Разбирам напълно, госпожо Христова. Имате съгласието ми. Смятам, че не можем да изключим хората, които са оставили картички в подаръците си, защото може да са оставили два подаръка. Получавали ли сте и преди подобни послания? – попита Френцов.
    -    Всъщност преди години получих няколко гневни писма, но не бяха анонимни. Преди да се запозная със съпруга ми, той е бил сгоден за друга. Казваше се Михаела Георгиева. Нещата между тях бяха приключили преди да започне нашата връзка, но тя обвиняваше мен за случилото се. Писа ми няколко доста злобни писма. Но от тогава мина много време, тя се омъжи за друг, стана госпожа Мавродиева, роди две деца и престана да се занимава с мен. Дори вече не е между живите, така че тази история е наистина в миналото.