- Не плачи, миличка, недей! Мама е тук! 

Залюлях бебето, но малката продължаваше да плаче така, че сърцето ми се късаше. Дори в полумрака се виждаше, че личицето й вече беше мораво-червено от плач. 

- Дай я на мен, Ани! 

Старата Бес се дотътри от своя ъгъл и протегна към мен кокалестите си пръсти. Погледнах я криво - отдалеч виждах чернилката под ноктите й. Тя проследи погледа ми и изсумтя: 

- К’во гледаш? Все едно с тия същите ръце не я измъкнах от тебе! Хайде, давай ми я! 

Погледнах отново моята мъничка кукла. Сега размахваше юмручета и ме гледаше гневно с неговите очи. Моята мъничка Джаки. Единственото, което ми остана от него. Не исках да я давам. Никога. Колкото повече време останеше с мен, толкова повече можех да си въобразявам, че всичко ще бъде наред. Ние бяхме майка и дъщеря. Сами срещу целия свят.

- Ако не те знаех за какво си тука, щях да те нарека тъпа фуста! 

След това старата Бес просто взе вързопчето от ръцете ми и я залюля професионално. Уж аз правех същото, но вземех ли детето, освен ако не я кърмех, Джаки просто не спираше да плаче. Бес ми беше казала, че децата усещат, когато човек е напрегнат, а аз бях всичко друго, но не и спокойна, откакто я родих. Сега Джаки поплака още малко, но няколко потупвания по гърба и след пет минути млъкна и се сгуши в мръсната й риза. Същинско ангелче. 

- Видя ли? - усмихна ми се Бес. - С говорене не става! Те не разбират! 

Въздъхнах и се облегнах назад. Джаки се появи в живота ми в една бурна нощ преди три дни, когато само ловките ръце на Бес и уменията й на акушерка ме спасиха от ноктите на смъртта. Не че някой щеше да го направи на въпрос. Още една мъртва затворничка. Чух как Бес изшумоли с парцаливата си пола и седна до мен. Лъхна ме мирис на спарено и мръсно и ми се повдигна. Обаче нямаше какво да повърна. Яденето беше веднъж на ден, вечер. Дотогава ти гледаш да не станеш храна. В сламата, на която спяхме, живееха всякакви гадини, но поне в нашата килия нямаше плъхове. Твърде влажно беше дори за тях. 

- Ани?
- А? - попитах без да отварям очи.
- Разкажи ми нещо де! 
- Какво? 
- Все имаш повече да разкажеш, отколкото аз с моите ужасии за раждания и помятания - Бес ме сръчка с лакът и се засмя. - Хайде, Ани, все едно, че разказваш приказка на малката! 

Погледнах към Джаки. Тя ме гледаше ококорено, все още сгушена удобно на гърдите на старата Бес. Не исках да говоря за бъдещето. Всъщност, бих дава всичко да остана тук завинаги, ако Джаки щеше да е с мен.

 
- Ще ти я вземат след два дни, нали знаеш? – каза Бес сериозно. 

Колкото и варварско да беше правосъдието в Индиите, все пак не убиваха бременни жени. Бяха ми дали шанс да стана майка. А сега, след като бях довела на бял свят съкровище като Джаки, щяха да ми я отнемат, а аз да се изправя пред Създателя, да плащам за греховете извършени приживе. А Дяволът ми беше свидетел, бях нарушила всичките Божи заповеди по повече от веднъж.

 
Кой знае, може би той ме чакаше от другата страна... бащата на Джаки. Моята единствена истинска любов. Идеята да оставя дъщеря си завинаги обаче...

- Знам - казах задавено. – Щастливка съм, че дори я имам.
- Затова поне й дай име. Това можеш! 
- Тя си има име - протегнах ръка и погалих детето по главичката - Джаки! 
- Ще я кръстиш на оня, заради когото тебе ще те обесят, а нея ще тикнат в сиропиталище? - изсумтя Бес. 
- Джак ме спаси - отговорих и гушнах Джаки, - а тя ме гледа с неговите очи. Поне това да й остане от нас. Неговото име и моята коса. 

Старата Бес скръсти ръце на гърдите си. Косата на Джаки наистина беше огненочервена като моята. Молех се само да й донесе повече късмет. 

- Проста си Ани, проста! – въздъхна Бес. - Ама детето си е твое, ти решаваш.

Усмихнах се на малката в ръцете ми. Моето момиченце. Пожелах си да има по-хубав живот от моя. Затворих очи и си представих моята малка Джаки като красива госпожица, в скъпа рокля да обикаля плантацията си от захарна тръстика под ръка с красив младеж. Такъв живот исках за нея. Богат, охолен, лишен от тревоги. 

- Бес, знаеш ли за какво съжалявам най-много? 

Старата не отговори. 

- Че тя няма да ме помни. Аз поне помня майка си... 
- Разкажи ми за нея! Хайде де! - старата Бес ме сръчка с лакът отново. - Или искаш да броим ударите, докато ти коват бесилката? 

Потръпнах. Навън наистина се чуваше „чат-чат-чат“, докато работниците ковяха нова бесилка. Бяха обесили толкова много престъпници, че старата просто беше поддала няколко дни преди да родя. Сега, всеки един удар на работниците ме приближаваше все повече до въжето. Не исках да си мисля, че ще увисна на него така, както беше увиснал Джак преди седем месеца. Обаче според закона заслужавах точно това. Ако не беше Джаки, бих се съгласила на драго сърце. Сега...

- Хайде, Ани, разказвай, че да минава времето! – сръчка ме Бес и аз наистина започнах да разказвам. 

*******

Мери Бренан беше дошла в Олд хед ъф Кинсейл само с един вързоп дрехи. Те бяха за църква, така беше казала майка й, когато я изпращаше. Като най-голямото от осем деца, на Мери се падаше тежката участ да напусне първа родния дом и да помогне на овдовялата си майка да изхранва малките. Картофената нива, която обработваха едва стигаше за оскъдната им прехрана и колкото по-големи ставаха децата, толкова по-трудно ставаше на клетата Лизи да ги поддържа в чист и приличен вид. 

Така, през познати на познати, тя успя да намери приличен дом за най-голямата си дъщеря. Заможни и почтени хора, където момичето хем щеше да бъде в обществото, хем да заработва добри пари, ако си държи езика зад зъбите и не прави глупости. На тръгване, майката беше напълнила главата на Мери с неща, които шестнайсетгодишното момиче не можа да разбере. Нещо за почтеност, да не се мотае много-много пред погледа на младия господар и да не дразни господарката. Да си върши работата тихо и по никакъв начин да не привлича вниманието към себе си. 

Когато беше отишла в дома на господаря Маккормак, нещо между тях се беше случило. Той беше вече мъж, два пъти по-възрастен от нея, но затова пък весел и мил. Без да се усети, Мери беше забравила заръките на майка си и се беше оказала в прегръдките на Уилям. Лейди Маккормак така или иначе предпочиташе да прекарва летата в Бат, заедно с другите си достолепни приятелки, вместо да живее в това „провинциално градче“ с десет години по-младия си съпруг. Уилям й беше казал, че се е задомил по сметка. За един млад адвокат без връзки е трудно да започне. Сега беше все още млад, но вече успешен, а лейди Маккормак беше всичко друго, но не и добра партия за такъв невероятен мъж. 

Беше идвала два или три пъти, откакто Мери работеше в дома им и винаги я гледаше така, все едно е плесен. Момичето инстинктивно я ревнуваше и нямаше търпение да се хвърли в прегръдките на любимия веднага щом чуеше каретата й да се отдалечава. 

-    Майка ми беше дълбоко вярваща – продължих аз замислено, - и напълно съзнаваше, че онова което двамата са вършили с баща ми е било грях. За него двоен, но въпреки това и нейното име било опетнено. Уилям Маккормак може и да бил умен, красив и забавен, но бил женен. Обаче тогава, на мама не й пукало за нищо друго, освен за това да бъде в прегръдките му всяка вечер. Престанала да се вижда със семейството си и им пишела, колкото да им прати пари. Така минала една година. 

Времето минало и Мери била на върха на щастието, когато коремът й започнал да расте. Имала всичко, за което мечтаела – работа, здрав покрив над главата, добър мъж до себе си и дете в утробата. Тя тайно си мечтаела детето да е момче. Тогава, мислела си тя, Уилям щял да се разведе с онази дърта вещица и двамата щели да заживеят скромно заедно с малкия си наследник. Кой знае, може би децата нямало да се ограничат само с едно? 

Обаче не станало така. Уилям пребледнял. Графство Корк било твърде малко и скоро щяло да се разчуе. Вече имало слухове, че има нещо между него и прислужницата му. Жена му, колкото и да смятала, че подобни истории са под достойнството й, не би позволила името й да бъде опетнено, така че младият мъж взел решение да премести практиката си в Лондон. За пред жена си – за да има повече клиенти. А всъщност, за да скрие корема на Мери. 

-    Така съм се родила аз. Ан за майка си, Анди за баща си. От самото начало той ме представяше за момче. Обличаше ме като момче, държеше се с мен като с такова. 
-    Грях му на душата! – плесна с ръце старата Бес. – Може ли такова нещо?

Свих рамене. Онова време, когато можех да правя пакости колкото си и искам и да знам, че татко винаги ще е на моя страна и ще отърва пердаха беше едно от най-безгрижните в живота ми.

-    По-лесно му беше да ме крие като малкия син на прислужницата, хем по-трудно да се вижда приликата между нас, когато съм наплескана цялата със сажди – отговорих. – Обаче колкото повече растях, толкова повече се виждаше, че съм взела неговото лице. Той ме криеше, уж че ме учеше да писар гледаше да не се мяркам пред очите на жена му. 

Притиснах Джаки по-силно към себе си и топлината от мъничкото телце ми вдъхна сили да продължа. Не обичах да си спомням онова време. Тогава често слушах как мама говори нещо на татко и на него никак не му харесваше. Всеки път всичко свършваше с неговите викове и мама плачеше по цели нощи. Джаки поне беше искано дете. Аз я исках, Джак също искаше дете от мен. Винаги беше искал. 

- И какво става нататък? Защо се умълча сега? – попита ме Бес и премигнах. 

Бях се пренесла отново там, в тясната къща в Лондон, онази сутрин. 

- Ами, аз съм копелето на баща ми, за което жена му разбра. Май беше подозирала от много време, защото една сутрин, когато ме бяха пратили да напаля печката в нейната стая, просто ме завлече до каната с вода и започна да мие лицето ми от саждите. Така, както си беше по нощница, после ме хвана за яката и отиде при мъжа си. 

Баща ми наистина се беше опитал да ми бъде родител. Беше се опитал дори да ми даде някакво образование, доколкото можеше и когато бяхме тримата беше прекрасен с мен и с мама. Но не и пред дъртата вещица. Онзи ден, когато тя го беше попитала дали не съм негово копеле и онази... не мога да повторя тази дума за мама, е негова любовница, той ме беше гледал с такъв срам, че тогава бях разбрала защо мама се моли по три пъти на ден да бъде избавена от греха и аз да имам право на достоен живот. Обаче грехът не беше нито на мама, нито мой. Беше само негов. 

Тогава на татко му се беше наложило да признае пред нея и да направи онова, което всеки уважаващ себе си мъж би трябвало да започне – да й поиска развод. Само че старата злоба не му го беше дала. Нарочно, за да го види как се гърчи и да не види майка ми под ръка с него. Така че Уилям Маккормак беше станал Уилям Кормак, а ние тримата заминахме за Индиите. Далеч от нея, по пътя към новия живот. Обаче нито аз, нито мама някога забравихме срама, който видяхме в очите на баща ми оная вечер. Тя му прости. Аз –не. 

- Приличаш ли? На него? – попита ме Бес и ме извади от унеса. 

Някога тази прилика ни беше запратила на другия край на света. Когато бях по-млада, мразех вида си и се чудех как да скрия неговата коса и лице. Когато бях дете го правех под слой сажди и мръсотия, когато се събрах с Джак, се криех в мъжки дрехи. 

- Не знам, не съм го виждала, откакто бях на шестнайсет – отговорих накрая. - Последното нещо, което чух от него беше, че се отрича от мен. Така де, за какво му е на богат търговец на захарна тръстика дъщеря от прислужницата? Мъртвата му прислужница... Майка ми умря заради неговите грехове, които беше приела за свои.

Бедната ми майчица си беше отишла от малария малко след като с татко бяхме избягали от позора в Новия Свят. На него не му беше потръгнала практиката, както и отношенията с госпожата. Тя ни мразеше, така или иначе, така че се радвах, че сме далеч от нея. Обаче мама... 

В Каролина имаше от всичко по много – търгаши, авантюристи, учени хора – и баща ми бързо беше станал един от тях. Вместо адвокат, стана търговец и скоро беше станал един от най-богатите хора в Чарлстън. А аз, макар и негова незаконна дъщеря, се бях превърнала в апетитна хапка за повечето ловци по онова време. А бях само на тринайсет, когато бяха започнали да идват и да го оговарят да ме даде за жена на този или онзи. Той, разбира се, отказваше, но това не ме караше да го обичам повече. 

Мразех го, защото майка ми си беше отишла заради него. Мразех го, затова че никога не ме призна за законно дете. Мразех го, заради лицето, което ми беше дал. Затова си го изкарвах на всичко и всички. Дори една сутрин наръгах една от прислужничките, която ми беше казала, че приличам на него. Момичето не умря, но това стана първият ми личен грях. Мама обичаше да казва, че съм родена в грях и трябва да бъда много добра, ако искам Господ да ме обича. Когато си беше отишла от мен бях разбрала, че Господ така или иначе не ме обича и се опитвах да затвърдя мнението му за мен по всякакви начини. 

Всичко, което би могло да вбеси баща ми автоматично ми ставаше любимо. Обаче той само клатеше глава, оправяше кашите, които забърквах и търпеше. За три години откакто майка ми беше починала, почти не си бяхме говорили. 

Залюлях Джаки и се помолих на същия този Господ, който мразеше мен, да има милост поне към нея. Тя не беше родена в грях, с Джак се бяхме оженили преди година. Тя беше искано дете и не биваше да плаща за греховете ми. Бих дала живота си, само да ми кажеха, че тя ще има добро бъдеще. 

Обаче тогава, на шестнайсет, мислех само как да се махна от баща си и онова място, което ме задушаваше. Не исках да бъда украшение на ръката на който и да е от онези ергени в Чарлстън, със зализаните им прически. Бяха самата учтивост, когато идваха на вечеря, но иначе не се свеняха да ходят при пристанищните курви. Исках да бъда жена на мъж, който ще вижда само мен. 

- Това да не е бил онзи, как му беше името - Джим? – попита Бес и пое Джаки от ръцете ми. 

Детето чуваше гласа ми и беше вече заспало сладко-сладко, обаче ръцете ми вече бяха започнали да се схващат. Кимнах и й я подадох, като протегнах ръце. 

- Джеймс – казах мрачно. - Той беше грешка. Единственото нещо, за което баща ми беше прав, беше че Джеймс не иска мен, а парите му. Когато разбра, че няма да получи зестрата ми, започна да ме бие. Джак ме спаси. Ако не беше той, сигурно щях да скоча в морето и да се удавя.

Джеймс беше млад, строен и мускулест моряк, който ми беше завъртял главата един следобед, когато имах лошия късмет да направя следобедната си разходка покрай пристанището. Беше мръсно и шумно и никак не подхождаше на положението ми, точно заради което гледах да съм наоколо поне няколко пъти седмично и баща ми да получи доклад за това. Нали бях дъщеря на майка си, а мама се беше родила като бедна дъщеря на фермер. След като баща ми не ме беше признал, аз пък нямах намерение да се правя на благовъзпитана госпожица, която никога не бях искала да бъда. 

Мечтаех за свобода, да оставя следа след себе си и Джеймс успя да ме накара да го харесам. Говореше ми за живот насред морето, за далечни острови, където една жена можеше да е много повече от това да е просто украшение. След няколко следобеда, прекарани в натискане по ъглите около пристанището и след като ни хванаха няколко пъти заедно по долнопробните кръчми, баща ми ме затвори вкъщи и ми забрани да го виждам. Обаче аз избягах и една знойна нощ станах съпруга на Джеймс. Вече не бях копелето на господин Кормак. Бях Ан Бони, съпруга на беден, но смел моряк, жена която нямаше да се предаде пред нищо. Сега баща ми щеше да види, че не съм просто украшение или бреме. 

Обаче се бях лъгала. Баща ми ме обезнаследи, дори ме изгони от дома ми само с дрехите на гърба ми. Не можах да взема нищо, което да ми напомня за мама. Абсолютно нищо. Така че двамата с Джеймс бяхме там, където го водеше работата. Той обаче се оказа всичко друго, но не и моят спасител. Когато видя, че няма да получи нищо от парите на баща ми, започна да ме бие. Напиваше се до безсъзнание и ме биеше, докато не припаднех. Гледах да не му се мяркам пред очите, когато не беше на плаване, а когато заминаваше, се напивах в някоя долнопробна кръчма, от облекчение, че ще мога да преживея спокойно следващите няколко месеца. 

-    Беше мизерен живот – казах и погалих Джаки по главичката, - с Джеймс бяхме бедни и това го озлобяваше неимоверно. Едвам преживявахме, а аз не бях научена на домакинска работа. Мама никога не ми беше давала да върша нещо тежко, а след като тя почина, баща ми ме беше заобиколил с прислужнички, мислейки си, че това ще запълни липсата й. Обаче не стана така. Когато се превърнах в съпруга, разбрах какво е да нямаш нищо на масата. Тогава започнах и да пия. Чувствах се в капан с Джеймс, но не виждах изход от него. Тогава се появи Джак и ме спаси!
-    Да гори в пъкъла, дано! – Бес се изхрачи на земята пред себе си. – Този пройдоха ти е съсипал живота, момиче! Как не можеш да го разбереш? Би трябвало да го проклинаш, а не да говориш за него така. 

Тя остави детето в ръцете ми, стана и изрита купчината слама, която беше натъпкала под краката си, за да не й се подуват глезените. В тази килия, като за родилка, поне ни бяха дали достатъчно слама, за да можем да спим удобно. Когато беше чиста, а тя се беше нацапала с кръвта от раждането. Миризмата на засъхнала кръв вече не ми правеше особено впечатление.

Сега старата ми съкилийница започна да крачи напред-назад в тясната килия и да нарежда:

-    Спасил я бил! Той те е направил прелюбодейка, момиче! Какво спасение е това? Ще гориш в Ада, че си оставила мъжа си!
-    Не съжалявам за това! – свих рамене аз и залюлях Джаки, която усети, че е в моите ръце и започна да хленчи тихичко. – Когато се запознах в Джак имах пред себе си само три възможности – или да продължа да живея с Джеймс, докато един ден той ме пребие до смърт, или сама да си туря грях на душата и да се хвърля в морето от някоя скала, или да го напусна. Кажи ми, сега, ти дето си по-възрастна, кое от тия трите е най-големият грях?

Старата Бес ме погледна намръщено и посегна да оправи мърлявото си боне. Не разбирах защо настоява да носи това нещо, чийто цвят отдавна не беше нито бял, нито сив, но за нея това беше символ на статута й на акушерка. 

-    Добре де, права си – каза тя накрая и се върна да седне до мен. - Разкажи ми какво толкова си видяла в тоя непрокопсаник. 

Усмихнах се. Джак си беше негодник още когато се бяхме запознали. Обаче си беше моят чаровен негодник. Онази вечер пиех поредната чаша ром в една забутана кръчма в Насау. Беше в началото на сухия сезон и Джеймс току-що беше заминал на поредното си плаване като информатор на губернатор Роджърс. Мразех работата му, защото доносничеше срещу хората, които ни даваха храна и пари, когато закъсахме. Хора, които се прехранваха с не особено законна дейност, обаче пък бяха добри души. Заради Джеймс доста от тях увиснаха на въжето. Той знаеше, че това не ми харесва и не пропускаше да ме пребие преди да тръгне и веднага щом се върнеше. Затова в онази вечер седях на една маса до вратата и се опитвах да удавя болката в алкохол. Не ми харесваше да пия, но само така можех да заспя без да се будя от болка. Болеше ме не само, защото редовно ядях бой, а и защото бях сбъркала. Джеймс не ме беше обичал, беше ме използвал. 

Тогава за пръв път видях Джак. Красив, висок, тъмноок и тъмнокос, забавен и възпитан. Той седна до мен онази вечер и ме разпита за това коя съм, откъде съм и какво правя изобщо. Видя и синините по ръцете и лицето ми и веднага ми предложи да тръгнем заедно. 

-    А защо тогава не се разведе като почтена жена? – заяде се Бес. – Щеше пак да си парясана, но нямаше да си прелюбодейка, момиче! 
-    Джак предложи да плати пари на Джеймс, само и само да ме остави намира – казах тъжно аз и мислено проклех Джеймс отново. – Обаче алчният кучи син отказа и вместо това прати войници да ме хванат и да ме бичуват като непослушна съпруга. Така че една гореща вечер, двамата с Джак напуснахме Насау. Така станах Том, младият пират от екипажа му. Преди да ме питаш, за това също не съжалявам! Облечена като мъж ми беше много по-добре. Бях свободна за пръв път в живота си! Другите пирати ме гледаха като равен и оценяваха онова, което съм. 
-    Ама ти си била облечена като мъж, ужас! 

Старата Бес притисна ръка към сърцето си и се облегна назад театрално.

 
-    И какво толкова? – подръпнах я аз за ръкава. – Голям грях, няма що! 

Старата Бес въздъхна многострадално. 

-    Я ми кажи, Бес, ти като си такава праведна, защо изобщо си тук? Едва ли за да ми помогнеш при раждането! 

Вместо отговор, старата Бес показа беззъбата си усмивка и се засмя хрипливо. 

-    И аз имам една душа на сметката Ани – каза тя накрая. 
-    Че ти нали ги водиш на този свят?
-    Е, тъй де! – плесна тя с ръце и Джаки изхленчи в ръцете ми. – Пратиха ме да помогна при раждането на жената на коменданта – тя разпери ръце в страни. – Както виждаш, не се получи като хората!
-    Не ти ли е жал? – попитах аз и потръпнах при спомена за собственото си раждане. 
-    За това, че на стария пръч му е маносано семето? – изсумтя тя. – Друг път! Птичето се роди мъртво, с пъпната връв увита около врата. Оная малката му нова жена се уплаши, че дъртият ще я натири и ето ти я старата Бес тук. Ама ти ми разкажи за корабите! Що ти трябваше да се обличаш като мъж? Не е дадено жените... 
-    Дадено е, когато моряците вярват, че една жена носи нещастие на кораба. Махаш роклята и никой дори не ти обръща внимание – казах аз и погледнах с омерзение парцаливата рокля, която ме бяха принудили да облека веднага щом ме свалиха от кораба. За тези месеци се беше превърнала в дрипа. – А от всички моряци, пиратите са най-суеверните. Така че от Ан станах Том и заживях заедно с тях по вълните.

Затворих очи и все едно отново бях на палубата, с вятър в косите и сол по устните. Пред мен вече ги нямаше влажните стени на тъмницата, а безкрайното синьо море. 

На кораба бях себе си. Пиратът Том, голобрадо кльощаво момче, което беше дошло да си търси късмета. Не бях позор за баща си, нито пък трофей за някой от обожателите си. Тук, въпреки мъжките дрехи, бях нещо повече от един от многото. Боен другар и приятел. С равни права на кораба и на сушата и справедлив дял от плячката. 

Така че само след няколко седмици се катерех по такелажа и стоях на вахта наравно с останалите. Абордажната сабя стана най-добрият ми приятел, а Джак - мой другар в живота. В каютата му всяка вечер Том се превръщаше в Ан. 

- Тогава се чувствах щастлива и свободна - въздъхнах и погледнах към прозореца.

Зарешетеното слънчево петно беше мръднало по мърлявия под, а навън не се чуваше коване. Сигурно беше станало следобед. Откакто ме бяха тикнали тук не бях виждала морето. Само го чувах по време на буря и понякога усещах вкуса на морската пяна по устните си, въпреки смрадта в тъмницата. 

- Свободна, друг път! - изсумтя старата Бес. - Само за главата на твоя е била обявена награда. 
- Това стана по-късно, когато започнахме да плячкосваме кораби - казах аз и погъделичках Джаки. 

Детето се засмя и аз заедно с него. 

- Ани - възрастната жена ме погледна строго, - сега ако ми кажеш, че и за тоя грях не съжаляваш! 
- Не сме взели нищо от онези, които не са имали какво да дадат. За това не съжалявам. Обаче за животите, които погубих, за това да.

Животът с пиратите бързо ме научи, че в бой няма място за мислене. Ако те удариш първи, някой ще съсече теб. Джак ми го повтаряше всяка вечер, останалите пирати -  също. По време на първата си битка се бях поколебала - срещу мен беше момче, едва ли имаше и петнайсет. Докато се чудех как да го изкарам от боя, сабята му се заби в рамото ми и се наложи да останем в Тортуга, за да ме лекуват.

Така разбрахме, че нося дете под сърцето си. Обаче Господ за пореден път ми показа колко ме мрази, когато само няколко месеца по-късно нашият син се роди мъртъв. Нямах сили да плача. Моето малко червенокосо момченце отлетя от мен. Никой не можа да каже защо. Просто си отиде от нас преди дори да може да ни погледне с Джак. Исках да отмъщавам за малкото си момче. На британската империя, на богатите търговци и на проклетия Джеймс Бони, които ме бяха превърнали в бегълка. 

- Ето тогава започнах да правя онова, което пише в онези памфлети - казах и се изправих. – Започнах да убивам всеки, който ми се изпречеше на пътя. Нямаше значение дали са търговци или военни – колех наред. Сега разбирам, че са били нечии синове, бащи, братя, съпрузи – погледнах тъжно към Джаки, която отново беше заспала в ръцете ми. – Този грях е само мой. Единствената ми утеха е, че ако аз не бях ударила първа, те щяха да убият мен. 

Краката ми се бяха схванали от толкова седене, а и исках да видя какво става навън. Прозорчето беше над нивото на очите ми, но ако се наберях на пръчките...

- Ани, луда ли си? 

Старата Бес ме дръпна с всичка сила назад. 

- Искам да видя! - възразих като инатливо дете. 
- А да кървиш до смърт искаш ли? - попита ме тя строго с ръце на кръста. - Щото като те гледам там отиваш! 

Скръстих ръце на гърдите си. 

-    Оцелявала съм на кораб достатъчно дълго. Не са ме ранявали един и два пъти. Ще се оправя и с някакво си кървене. 
-    Момиче, в момента кървиш между краката и повярвай на една стара жена, може да стане много лошо много бързо. Така че сядай си на мястото и престани да правиш глупости! Забрави ли каква касапница беше когато се роди Джаки?

Извъртях очи и седнах отново в купчината слама. Раждането на Джаки не можеше да се сравни с нищо, което бях правила преди. Бях се била по корабите с трима, че и с петима противници едновременно. Винаги бях гледала врага в очите и на абордаж моята кука първа се забиваше в кораба на противника. Няколко пъти ме бяха ранявали лошо, бях се промъквала в засади и бях събирала платната посред буря. Нищо обаче не можеше да се сравни с разкъсващата болка по време на раждането. По едно време наистина мислех, че ще умра там в мръсната килия. Тогава се беше появила Бес и ловко беше издърпала Джаки от мен. 

-    Увря ли ти главата? 

Бес се настани до мен и ме ощипа. Дръпнах се и залюлях Джаки. 

-    Ани? Хайде де! Разкажи историята нататък. Онази, Маргарет, как се запознахте? 
-    Тя се казваше Мери – отговорих глухо и усетих как гърлото ми се свива. – Мери Рийд. 

Вместо спомена за първата ни среща, в главата ми се мерна бледото лице на Мери преди да си отиде от този свят. Позволиха ми да остана при нея онази вечер. Мери беше вярваща, за разлика от мен и ме помоли да се молим заедно. Тя вярваше, че всичко което й се е случило е като изкупление за греховете й. За мен тя беше просто най-добрата ми приятелка, единствената истинска приятелка, която бях имала. Тогава тази моя приятелка умираше от треска с телцето на мъртвото си дете на гърдите. 

Беше появила в живота ни с Джак точно когато бях на ръба да се превърна в чудовище. С нея си приличахме. Беше се преобличала ту като мъж, ту като жена и при нея родителите не бяха стока. Обаче Мери беше много по-смела от мен. Сама обикаляше корабите преоблечена като мъж и си търсеше работа. Така се оказа на кораба на Джак и скоро двете с нея споделяхме не само участта на жени-пирати, но и любовта на капитана. 

-    Ани ама ти как? – очите на старата Бес бяха станали огромни.
-    Тогава ми се виждаше най-нормалното нещо на света – отговорих и се усмихнах при спомена. – Двете с Мери нямахме тайни една от друга. Заедно правехме абсолютно всичко. А когато най-накрая разбрахме, че Джеймс е отишъл в Ада, където му е мястото, двамата с Джак най-накрая се оженихме и тя се оттегли. Но дотогава вече носеше дете под сърцето си.

Старата Бес поклати глава и взе детето от ръцете ми. Беше започнало да се стъмва и сигурно скоро щяха да ни донесат храна. Със скриването на слънцето обаче си беше отишла и топлината, така че Джаки беше единственото топло телце тук освен нас двете. Сгушихме се една в друга. 

-    Какво стана после? – попита старата Бес. – Нали са ви хванали? 
-    Хванаха ни, защото Джак и другите се напиха до безсъзнание и когато дойдоха войниците, трезвите бяхме само аз и Мери. Бихме се колкото можахме, но накрая ни натикаха в ъгъла – отговорих и открих как сълзите сами се стичат по страните ми. 

Двете с Мери се бяхме сражавали като лъвици срещу мъже, които бяха чували какви ли не ужасни истории за нас. Бяхме се опитали да събудим мъжете още щом видяхме кораба на британския флот на хоризонта. Молих се, заплашвах Джак, но не можах да изтръгна от него нищо друго освен несвързано мърморене. Другите мъже не бяха много по-добре. Така че двете кралици на пиратите паднаха пленени заедно с останалите и откарани в Порт Роял. 

-    Барнет беше мръсно копеле – казах след малко. – Обеща на мен и Мери помилване ако тръгнем с него. 
-    И защо отказа, момиче? Можеше да си свободна сега! – попита Бес. 
-    Защото Барнет лъжеше. Никога нямаше да ни остави живи. По-скоро щеше да се погаври с мен и Мери и да ни хвърли на кучетата. Или по-лошо – на екипажа си. Така че двете останахме с Джак, въпреки всичко и заради всичко. 

Осъдиха всички на смърт чрез обесване. Не съжалявах за нищо от онова, което бях сторила, но съжалявах за края. Помолих да видя Джак преди екзекуцията, но в килията не беше моят духовит красив пират. Там беше мъж с кухи очи и хлътнали бузи. Все едно някой се беше опитал да го нарисува с избелели бои. 

-    Тогава му казах, че ако се беше бил като мъж, когато трябваше, сега нямаше да умре като куче.
-    Не ти ли беше жал за него? Все пак ти е бил съпруг?
-    Болеше, когато Джак умря, но ме боля три пъти повече, когато Мери си отиде – свих рамене аз. – Ние с Джак бяхме като двете половинки от едно цяло. С Мери бяхме двете страни на една монета. Когато тя си отиде, умря част от мен.

Тялото на Джак остана да виси на бесилката с дни, за назидание. Бях си поплакала, свита на кълбо в ъгъла на килията. После всичко посивя и нас ни оставиха живи. Наедряващите ни кореми ни бяха откупили няколко месеца живот. На мен и Мери. После и тя си отиде и аз останах сама. Тогава се беше появила Бес. 

-    Вече знаеш коя съм и какво съм направила. Имам само един грях на душата. Само един приемам истински. 

Бес ме погледна с любопитство. 

-    Нали ти казваше, че за нищо не съжаляваш? 
-    Още не съжалявам. Но единствената ми грешка е, че се опитах да живея по своите правила. Ако можех да върна времето назад, ако знаех, че така щях да мога да видя как Джаки расте, бих се върнала назад. Обаче не мога и след няколко дни ще увисна на въжето. 

Няколко сълзи сами капнаха по челцето на Джаки и тя се размърда. Бес се пресегна и изтри очите ми с мърлявия си ръкав.

-    Затова прекарай възможно най-дълго с нея. Докато можеш! На нас, жените, не ни е дадено да живеем както искаме. 
-    А ако се опитаме, плащаме с живота си – кимнах и се умълчахме. 

Събудихме се от отварянето на вратата. Лъхна ме смрадта от коридора, пълен с тор, плесен и труповете на умрели плъхове, когато тъмничарят дойде и грубо издърпа още сънената Бес на крака. 

-    Айде, стара вещице, свърши се твоята! – изръмжа плешивият дебелак злобно. 
-    Не! Не! – развиках се аз и се опитах да стана. 

Краката ми обаче се бяха схванали от седенето, така че не можах да направя нищо. Старата Бес просто се усмихна тъжно. 

-    Дотук съм Ани! Дано имаш късмет! 
-    Не! – извиках, но онзи не ме чу. 

Вместо това извлече Бес за косата от килията. Тази вечер никой не дойде да ми донесе храна. Седях свита в ъгъла с Джаки и не смеех да затворя очи. Всеки път, когато го направех, виждах как я изтръгват от ръцете ми, а на шията ми надяват примка. 

Бях убивала хора, разбирах че заслужавам наказание. Но Джаки? Какво беше сторила тя освен да се роди на грешните родители? Не беше ли достатъчно че бях видяла да умират всички, които някога бях обичала? С изгряването на луната, очите ми вече бяха пълни със сълзи. Мама ми беше казала, че съм родена в грях и цял живот няма да ми стигне, за да го изкупя. Дали Джаки нямаше да трябва да изкупи моя? 

Плаках, докато сънят ме повали.

 
***********

-    Ставай, уличнице! 

Една здрава ръка ме дръпна на крака и едва успях да притисна Джаки към гърдите си. Олюлях се и примигнах. Навън беше непрогледен мрак, дори луната не се виждаше. 

-    Какво си ме зяпнала? – сопна ми се тъмничарят. – Тръгвай!
-    Мислех, че ще ме обесят публично – смънках аз, но той ме дръпна грубо напред. 
-    Мълчи и мърдай! 

Повлече ме през мръсните коридори и едва успявах да вървя в крачка с него. Притисках Джаки към себе си със свободната си ръка. За мое щастие, тя не издаваше нито звук. Не исках да мисля какво можеше да й се случи ако започнеше да плаче точно сега. Препъвах се след тъмничаря и се опитвах да разбера къде ме водят. В друг затвор? Едва ли, ясно ми бяха казали още по време на процеса, че родя ли за мен има само един път и той е към бесилката. Обаче бесеха по обяд, пред тълпата. Все оше помнеха коя е Ан Бони. Бях чула как скандират какви ли не проклятия още на процеса. Тогава?
Вървяхме през странно празните и тихи коридори, после преминахме през първата порта без никой да ни спре. Подминахме вътрешния двор и спряхме едва вън от портите на крепостта, до кея. Лъхна ме мирис на разлагащи се боклуци, примесен с гнили водорасли. Значи така щях да си отида – удавена в мръсната вода. Джаки се размърда на гърдите ми и ми припомни, че не съм сама. 

-    Поне детето вземи! – примолих се аз и протегнах спящата Джаки към него. – Тя на никого нищо не е сторила! Убий мен, но нека тя живее! 
-    Тъпа кучка! Млъкни и мърдай! – изплю се той пред мен и ме бутна по посока към водата. 

Очите ми свикваха трудно към тъмнината, но някак краката ми сами ме понесоха по кея. Значи искаше тялото ми да потъне някъде и да го изядат рибите по-бързо. Не го винях, никой не би искал трупове на затворници да гният пред портите на крепостта. Той ме дръпна да спра в единия край. Беше толкова тъмно, че ако не чувах плясъка на водата, бих казала, че стоя на ръба на пропаст. 

-    Моля те! Тя не заслужава да плаща за моите грехове! 
-    Млъквай и слизай!

Той ме бутна напред и крака ми намери стъпало. Заслизах надолу, притиснала детето към себе си. Не чуха стъпки след себе си, но изведнъж пред мен блесна фенер и видях очертанията на малка лодка. В нея имаше закачулена фигура и гребец. Обърнах се назад, но на кея нямаше никого, така че не ми оставаше да направя нищо друго, освен да продължа напред. Гребецът ми помогна да се кача, но не изпуснах Джаки от ръце. Едва когато седнах и усетих как лодката се отблъсва от кея, се осмелих да попитам:

-    Защо? 
-    Защото кръвта вода не става, а аз имам да изкупвам един огромен грях пред теб, дете мое – отговори ми фигурата и свали качулката си. 

На слабата светлина на фенера пред мен се показа човек, който не бях виждала от седем години. 

-    Татко? Но...
-    Кръвта вода не става, мила!

Той ми се усмихна и се пресегна да погали Джаки. Дръпнах се от него, но после се сетих. Той беше неин дядо. 

-    Как? 
-    Парите могат да купят почти всичко. Не можах да спася майка ти, но ми се удаде да спася теб. Обаче сме дотук с набезите и корабите! – тук ме погледна строго. 
-    А какво ще стане с Ан Бони? 
-    Ще се разтвори в морската пяна – махна баща ми към хоризонта. 

Вгледах се и видях как там нещо проблясваше в тъмнолилаво. Зазоряваше се. Постепенно различих силуета на кораб. 

-    Имаш много да ми разказваш, Ани – каза баща ми тихо. – Но всяко нещо с времето си. Първо да се махнем от това проклето място! 

Кимнах и продължих да се взирам в кораба. 

Ан Бони беше умряла тази нощ. Ан Кормак се беше родила отново. 

*Исторически бележки:
Ан Бони е реална историческа личност, една от малкото известни жени-пирати. Описаното тук е основано на малкото информация, която може да се намери по въпроса с няколко мои измислици. Бащата на Ан наистина се опитва да скрие незаконното си дете като го преоблича в мъжки дрехи и го представя за момче пред законната си съпруга, а когато е разкрит бяга заедно с майката и детето в Новия Свят. Там Ан остава полусираче и се прочува с ужасния си нрав. Историята с Джеймс Бони е истина, също, както и присъединяването на Ан към пиратския екипаж на Джак. Дали Джеймс Бони я е бил е въпрос на тълкуване на ситуацията. 

Ан наистина ражда син на Джак Ракъм (известен още като пирата Калико Джак), но не е ясно какво се е случило с детето. Затова предположих, че се е родило мъртво. Тя е била известна като изключително кръвожаден убиец, но не е ясно дали това не са били просто преекспонирани слухове, така че реших да ползвам именно загубеното дете за мотивация за ужасиите, които уж е извършила. 

Мери Рийд също е реална историческа личност, която наистина се бие редом с Ан и Джак и умира в затвора след раждането. Тя има съдба подобна на тази на Ан преди да попадне при Джак, но тази част от историята нямаше много отношение към и без това доста длъжкия разказ, та ви го спестих. 
За Ан след процеса, където е временно пощадена, защото е бременна, се знае малко. Тя със сигурност ражда дете в затвора, но не е ясно дали е било момче или момиче, та си позволих малко свобода на действие. Бес е напълно измислен образ, макар че причините за попадането й в тъмницата са напълно правдоподобни. 

За края на Ан не се знае почти нищо, за разлика от този на Мери Рийд. Според едни е умряла в затвора няколко години по-късно, според други баща й я е откупил – по онова време човекът е бил заможен търговец. Според легендата, Ан доживява до дълбока старост като богата матрона в Новия свят и на мен много ми се иска да вярвам във второто. 

Ако ви се чете повече по въпроса – тук има маалко повече:
https://en.wikipedia.org/wiki/Anne_Bonny 

Тази история обаче беше вдъхновена от ето тези прекрасни песни (или как би звучала Ан, ако можеше сама да ни разкаже своята история):
https://www.youtube.com/watch?v=fjCGlE6__lU&list=PLlbw4GbOw5Du53gKQyaUjwCgEX5B8NYeR