- Не плачи, миличка, недей! Мама е тук!
Залюлях бебето, но малката продължаваше да плаче така, че сърцето ми се късаше. Дори в полумрака се виждаше, че личицето й вече беше мораво-червено от плач.
- Дай я на мен, Ани!
Старата Бес се дотътри от своя ъгъл и протегна към мен кокалестите си пръсти. Погледнах я криво - отдалеч виждах чернилката под ноктите й. Тя проследи погледа ми и изсумтя:
- К’во гледаш? Все едно с тия същите ръце не я измъкнах от тебе! Хайде, давай ми я!
Погледнах отново моята мъничка кукла. Сега размахваше юмручета и ме гледаше гневно с неговите очи. Моята мъничка Джаки. Единственото, което ми остана от него. Не исках да я давам. Никога. Колкото повече време останеше с мен, толкова повече можех да си въобразявам, че всичко ще бъде наред. Ние бяхме майка и дъщеря. Сами срещу целия свят.
- Ако не те знаех за какво си тука, щях да те нарека тъпа фуста!
След това старата Бес просто взе вързопчето от ръцете ми и я залюля професионално. Уж аз правех същото, но вземех ли дете ...