- Докторе, докторе! Тя плаче...
Млада жена със стройна фигура, дълга до кръста къдрава, но вече леко прошарена коса и огромни очи, пълни със странна смес от тъга и надежда, нахлу в кабинета на дежурния лекар – доктор Хаджипетров.
- Успокойте се. Нормално е да плаче. Тя е жива. Само не е в съзнание.
- Ана, докторе. Името ù е Ана. Защо го избягвате? За да ме подготвите за най-лошото ли?
- Не, разбира се, че не. Седнете. Време е да поговорим. Осем години само се поздравяваме и вие ме избягвате. Нормално е. Страх Ви е да не поискам от Вас онзи подпис. Няма. Клиниката е моя и аз управлявам финансите ù. Аз решавам какви пари за кого се отделят. Приживе съпругът Ви подпомогна много дейността ми. Докато сърцето на Ана бие, тя ще бъде поддържана с най-добрата апаратура. Ще каня най-известните си колеги по света. Никой и нищо не може да ме спре.
- Извинявайте. Всичко това го знам, но...
- Но преживяхте много загуби и Ана е последната Ви надежда. Аз ще бъда до Вас. Да отидем в стаята ù. Мисля, че ...