- Докторе, докторе! Тя плаче...

Млада жена със стройна фигура, дълга до кръста къдрава, но вече леко прошарена коса и огромни очи, пълни със странна смес от тъга и надежда, нахлу в кабинета на дежурния лекар – доктор Хаджипетров.

- Успокойте се. Нормално е да плаче. Тя е жива. Само не е в съзнание.

- Ана, докторе. Името ù е Ана. Защо го избягвате? За да ме подготвите за най-лошото ли?

- Не, разбира се, че не. Седнете. Време е да поговорим. Осем години само се поздравяваме и вие ме избягвате. Нормално е. Страх Ви е да не поискам от Вас онзи подпис. Няма. Клиниката е моя и аз управлявам финансите ù. Аз решавам какви пари за кого се отделят. Приживе съпругът Ви подпомогна много дейността ми. Докато сърцето на Ана бие, тя ще бъде поддържана с най-добрата апаратура. Ще каня най-известните си колеги по света. Никой и нищо не може да ме спре.

- Извинявайте. Всичко това го знам, но...

- Но преживяхте много загуби и Ана е последната Ви надежда. Аз ще бъда до Вас. Да отидем в стаята ù. Мисля, че знам какви са тези сълзи, но нека видя.

- Благодаря... извинете... аз ...

- Няма нищо, Мари! Нали мога да Ви наричам така. Аз съм Георги.

- Да, Георги. И нека си говорим на „ти”. Смъртта ни срещна. Нека я надвием заедно!

- А така! Това е вече приказка – усмихна се Георги.

Практикуваше от десет години, но доброто наследство, което беше получил, му помогна да се отдаде на медицината, която беше заобичал още от дете. Тогава, безпомощен да помогне за спасяването на баща си, той си обеща, че ще учи упорито и няма да допусне други хора да си отидат толкова млади, колкото него – най-добрия баща на света.

Лицето на Ана наистина беше мокро, но тя все така лежеше неподвижно. Рефлекторно беше сядала в леглото. Беше размахвала крайници, но състоянието ù на кома оставаше непроменено. Майката Мари продължаваше да обгрижва детето си така, сякаш беше болна от грип, с висока температура. Говореше ù. Пееше ù. Разказваше ù какво се случва навън. Мари видя как Ана сви юмруци, когато ù каза за смъртта на баща ù, който така и не преживя състоянието, в което се намираше дъщеря му. Сподели с медицинската сестра, но получи само съчувствена усмивка. От тогава не споделяше нищо с медицинския персонал, а само водеше таен дневник, в който с педантична точност вписваше всеки спазъм на Ана.

- Утре пристига професор Андре от Париж. Успях да го заинтригувам със случая. Познаваме се лично и като приятели, си дължим взаимни услуги. Ето защо, ако се наложи, ще отведе Ана във Франция.

- И няма да мога да я виждам. Да се грижа за нея. Георги, моля те!

- Аз ще платя твоето пътуване. Знам какво означава за теб. Тъжно ми е, че не продължаваш да рисуваш, но едва ли съзнанието ти би могло да се ангажира с друго, освен с Ана. Мадам Фани, преди да почине, ми говори много за това да се грижа за вас двете. Знаеш ли, че е оставила в наследство всичко на Ана. Уви, никой няма достъп до него, освен самата Ана. Дано се събуди по-скоро. Така ще бъде по-лесно и за двете ви.

- Пари имаме. Без детето ми, обаче, не ми трябва нищо.

- Спокойно, Мари. Нека изчакаме професор Андре. Отиди у вас да се наспиш. Температурата на Ан е спаднала. Това означава, че спи. Няма да ù бъдеш нужна до утре сутринта.

- Докога си дежурен?

- Още 12 часа. Но ще остана. Докато дойде професорът. Ако трябва, и след това.

- Благодаря ти, Георги! Благодаря! Благодаря!

Мари прегърна Георги и се разрида. Той погали косите ù колебливо. За първи път изпитваше нещо повече от обикновено съчувствие към пациенти или техни близки. Хвана ръцете ù в своите и ги целуна. После остана дълго втренчен в тях. Бяха бели, почти прозрачни. Вените ù бяха изпъкнали – сигурен знак за кръвна група нула. Знаеше го не само от изследванията, които беше направил, но и опитът му не се базираше само на учебниците по медицина.

(следва)