Петък.
Летя. Като птица. В кафез. В самолет съм. Магдалена държи ръката ми. Минаваме през турболенция. Лека. Тя се привежда към мен. Шепти в ухото ми. Разбирам, че не се страхува от смъртта щом ще умре с мен. Разсъждавам дали ако започнем да падаме ще усетя удара със земята. Или ще загубя съзнание във въздуха.
Нямам проблем с летенето. Но не ми харесва. От дете отбягвам въртележките, стръмните пързалки, люлките, влакчетата, виенските колела и всички подобни екстремни забавления. Веднъж скочих с бънджи. От мост. Заради момиче. Никога няма да го повторя. Освен, ако не спасявам човешки живот. Живот, който обичам. Исках да ѝ докажа, че не съм страхливец. Пораснах. Сега доказвам неща само на себе си. Останалите ги държа в неведение. Другите ги заблуждавам. Даже нарочно живея така. Старая се да не бъда харесван. Дори съм татуиран нарочно. За да отблъсквам. Искам физическите ми параметри да са в отрицание с духовните. Преди години много хора ме харесваха. Почти всички. Досадно е. Скучно. Банално. Изтъркано. Клише. Искам да ме харесва само един. Безпрекословно. На фона на всеобщото неодобрение. По-уютно е.
Поглеждам към жена си. Все още държи ръката ми. Прилича ми на някоя друга. Всъщност Магдалена вече не ми е жена. Преди месец се разведохме. По взаимно съгласие. За да укрепим връзката си. Разведе ни атлетична адвокатка. Не я познавах. Вечерта я видях за втори път. Вкъщи. Разговаряха с Магдалена. В хола. По бельо.

* * * * *

Вторник.
Вече бившата не отрича, че е влюбена в мен. Но не станало по естествен път. Разбирам. Влюбила се е в мен инвитро. Чрез думите си съм създал изкуствен ореол около себе си. Това я подвело. Сега арогантно се възползвам от чувствата ѝ. Значи е влюбена във фалшивата ми самоличност. Не в мен.
Аз пък я обичам. Но е много ревнива. Оправдава се, че е такава заради мен. Бил съм ѝ разказал за всичките си предишни връзки. Не бих могъл. Смята, че са много. Мисля, че са достатъчно. При първата ни среща и тя не беше девствена.
Заради това тя изгубила доверието си към мен. Сега ни свързвали само кучето и перфектният секс. Каза го все едно е малко. Много е. За повечето двойки това е мечта. Магдалена страда. Не ми вярва. Недоверието ѝ към мен я задушава. Пречи ѝ да се развива. Да израства. Изглежда изпитва и физическа болка. Линее. Не мога да ѝ помогна. С фалшивата ми самоличност сме едно цяло. Както и с начина, по който се изразявам.

* * * * *

Сряда.
В колата съм. Говоря по телефона. С един приятел. Има автосервиз. Жичката му е прякорът. Много често ме спасява. Ментално. И физически.
Разговорът приключи. Магдалена ме заговаря. И тя е в колата. Тиражира сарказъм. По мой адрес. Грижел съм се за колата повече отколкото за себе си. Колата ми е важна. С нея работя. Пътувам. Бягам от нещо или някой. Приближавам към друг или друго. Задължително трябва да е в изправност. Нищо повече. Аз съм добре. Но тя няма предвид мен. Себе си визира. Намеква, че не се грижа достатъчно за нея. Не ѝ обръщам достатъчно внимание. Не говорим за нейните неща. Оставям я да скучае. Най-вече мрази хобито ми. Намира него за основната причина да се разграничим един от друг. Сигурен съм. Убеден съм, че има на света мъж, който тя няма да ревнува. И ще я удовлетвори изцяло. Вярвам, че все някъде има жена, която няма да приема хобито ми като пропаст между нас.

* * * * *

Четвъртък.
Гледам през прозореца. За последно. После дърпам щорите. Сега светът навън не ми е важен. Изобщо. Цял ден ще остана вкъщи. С хобито. И Вед. Кучето ми. Магдалена е на семинар.
Телефонен звън. Напорист. Човешки глас. От другата страна на безжичната линия. Трябва да изляза. Налага се. Не съм длъжен. Обаче…

Хотелът е в гора. Не вековна. Вкарвам колата в гараж. Намира се на гърба му. На служебния вход жена на средна възраст ми подава ключ. За стая.

Вече съм в нея. Вратата на терасата е отворена. Пердето се поклаща като пияница, опитващ се да танцува.
Гледам през прозореца. Наблюдавам паркинга пред входа на хотела. Спира кола. Симпатична двойка излиза от нея. Държат се за ръка. Усмихвам се. Познавам мъжа. Строен и привлекателен. Не сме близки. Но съм с добри впечатления от него. Жената е подчертано сексапилна. Изгубвам ги от поглед. Потъват във вътрешността на сградата под мен.

Пак съм сам. В хотелската стая. Седя върху спалнята. С облегната върху стената глава. Държа чаша. Отпивам уиски. Разредено е със студен чай. Не можеш да спреш гората да се разлиства. Никога не съм очаквал от една връзка вярност. Така съм се опитвал да се предпазя. Защото, ако вярвам във верността и тя не се случи, сигурно ще полудея. Заради това, че някой друг ще доведе жената, която обичам до оргазъм. Доброволно. Без да е подведена от фалшивата му самоличност. Ще я докосва. Тя ще го целува и разкрива тайните си. Защото приемам този акт за твърде личен. При условие, че съм се доверил на верността.
В момента не се чувствам нормален. Контролирам се. Способен съм да убия. Наясно съм. Как да нараня? Няма. Не и днес. Нямам основателен повод. А и интелектът ми се развива. Различен съм отпреди.
Замислих се. На колко жени съм бил верен. На нула. Усмихвам се. Стаята е тясна за всичко, което в момента съм аз. Излизам.

* * * * *

Чувам стъпки. Нощ е. Лежа в спалнята. Не се опитвам да заспя. Магдалена се прибира. Съблича се. Взима си душ. Ляга до мен. С аромата си. Възбуден съм. Като животно без грам интелект. Като интелект, превърнал човека в звяр.
Много боли. Не съм бил с подобна. Възбуда. Тя се притиска в мен. Магдалена. Обгръщам я с ръце. Искам да докосна дъното. В нея.
Сексът е невероятно естетичен. В своята първичност. Болка и екстаз във вряла чаша с билков чай. Ново плътско стъпало. Сцена, за която няма подходящ декор.

* * * * *

Петък.
Полетът приключи. Кацнахме. Благополучно. Никой не умря. Умира връзката ни с Магдалена. Това е последното ни пътешествие. Съвместно. После ще се разделим. Отиваме у едни приятели. На гости. Семейство. Канят ме отдавна.
На летището се бавим. Докарват ни клетката с Вед. Всичко с него е наред.
Не ни посрещат тези, които очаквам. Изпратили са камериерката. Тя ще ни закара до дома им. Те обаче няма да са в него. Заради нещо неотложно ще отсъстват. Само ден.

Не живеят в големия град. На половин час с кола от него. Местността е красива. Къщата им също. Пътят към нея се извива между гора и тучна поляна. Леко встрани виждам притихнало езеро. За нещо такова бих дал и последните си пари. Пак през ума ми минава банален въпрос. Още не съм си отговорил на него. Дали животът, който водя е нормален. Накъдето и да се обърна, става въпрос за пари.
Камериерката си тръгна. Проследих колата ѝ по пътя между ливадата и гората. Докато се изгуби.
В къщата сме и се разполагаме. Нямам представа колко е часът.

* * * * *

Сами сме. Тримата. Вечеряме. Магдалена ми казва наздраве. Вед лежи до нас. През прозореца се виждат звезди. Като наредени. Не са. Съвсем живи са. Невъзможно е да са с фалшива самоличност. Как да си я създадат? Те не могат да говорят…

Телата ни се търкат едно в друго. Положени от първобитна страст в луксозна опаковка, върху удобната широка спалня. Меката завивка е като трето тяло върху нас. Движи се в такт без да ни разголва. Магдалена сладострастно стене. Прибрала е всичко от мен вътре в себе си. Вече нищо не е лично. Просто плът. Постоянно ми се натрапва усещането, че не сме само двамата в акта. За първи път оргия така силно да ме увлича.

Заспивам. Последен. Гледам през прозореца езерото. Небето е чисто. Луната се оглежда във водата. Суетата ѝ не ме тревожи.

* * * * *

Събота.
Събуждам се пръв. Не съм се наспал. Поглеждам навън. През прозореца. Нещо е различно. Не го оставих така преди да заспя. Виждам пред себе си гората. Някой ми открадна езерото. Със сигурност беше там. Сега има гора на неговото място.
Нечия ръка погалва гърба ми. Жената, с която съм в спалнята.
Какво гледаш? – пита ме тя.
Езерото! Няма го. – отговарям.
Езерото е от другата страна. – отвръща ми сънено. Звучи убедително. Разколебан съм. - От нашата стая се вижда само гората.
Магдалена се обръща на другата страна и затваря очи.
Трябва да се изправя. Ще стана. Искам да се поразходя.
Пред къщата съм. Езерото е отляво. Сигурно винаги си е било там. Виното беше добро. Количеството не знам. Има някаква причина да виждам всичко различно. Сигурно се променям. Чудесно!
Тръгваме с Вед по пътеката. Намира се между езерото и поляната. Там, откъдето дойдохме. Гората си остана вдясно. Добре.
Много е красиво. Опиянен съм. Тържествена възбуда. Мисловна заря. Сетивата ми поглъщат като невидели всичко, което им се изпречи.
Чудесна разходка. Естетическа еуфория. Гигантски прилив на енергия. Във формата на чувства.

Крачим с Вед вече час. Толкова ми харесва. Страхувам се пътят да не свърши.
В далечината мяркам човешки фигури. Нещо ново. Значи не съм сам на Земята. Приближавам ги. Нещо не ми харесва. Две момчета на около двадесет и млада жена. Тя е приблизително на тридесет. Препречили са пътя ѝ. Не ѝ позволяват да продължи. Побутват я. Стават все по-груби. Твърде близо съм. Двамата млади мъже са арогантни. Обръщат ми гръб. Не съм свикнал да съществувам незабелязан. В такива моменти не използвам предисловия. Кристално ясна ситуация. Насилниците са като брадавица върху клепача. Момичето ме поглежда. Смята, че ще подмина. Чета го в очите ѝ.
Права е. Няколко секунди по-късно, наистина подминавам. Но тя върви до мен. Някой е спасен. Злото беше неподготвено. Дори нямаше съпротива. Единият лежи по гръб. На лакти. Буден е и се опитва да фокусира реалността. По лицето му се стича кръв. Вторият е като на пикник. Без одеяло. Заспал е върху тревата. Земята е гальовна и прохладна. Нямам нищо против да го погълне. Завинаги.
Знам, че е впечатлена. Жените ненавиждат насилието. Не и когато е в тяхна полза. Държа да я изпратя. Колата ѝ е на около сто метра надолу. Паркирана встрани от пътя. Анжела. Не бях срещал това име по пътя си скоро. Облечена е спортно. Едва сега се заглеждам. Казва ми, че всеки ден тича по тази пътека. За първи път ѝ се случва това. И насилниците, и това да бъде спасена. Препоръчвам ѝ да внимава. Казвам името си. Предлагам ѝ да си запише телефонния ми номер. С охота приема. Не отричам, че е симпатична. Никога няма да поискам нейния. Ще опороча сторената добрина. Предлага да ме закара. Няма нужда. Искам целия път. Днес. Сега. Анжела харесва Вед. Добре. Знам. Всички го харесват.
Отдалечава се. Всичко добро, момиче!
Продължавам. Вървя поне още час. Започва да ми става познато. Сбъркал съм посоката. Явно съм започнал да се връщам назад. Не. Сигурен съм, че продължих напред. В посоката, в която Анжела се отдалечи. Тръгнах след нея. Обаче е факт, че съм пред къщата. Магдалена е на двора. Маха ми. Вед се затичва към нея.

* * * * *

Унасям се. Гледам през прозореца. Към гората. Нещо в нея ме наблюдава. Внушавам си.
Днес домакините ни не се прибраха. Нямам против да се забавят. Утре е време за хоби. Така или иначе с Магдалена консумираме последното си пътешествие. Но пък е приятно. Надявам се да не се разсърди на моята провокативна потребност.

* * * * *

Неделя.
Ден. Слънчев. Бързам да отворя очи. Не мога повече да спя. Отвътре нещо ме изгаря. През прозореца навън е празно. Надигам се. Поляната е точно пред мен. Обръщам се към Магдалена. Спи. Не ми се говори. С никой.
С Вед сме навън. Извън двора. Пред къщата. Нищо не е по старому. Езерото, гората и поляната са се разменили. Случва се нещо немислимо. Предпочитам да е чудо, отколкото разумът ми да се разболява.

До езерото съм и хвърлям камък във водата. Не давам на Вед да го догони. Очаквам водата да е от стъкло и да се счупи.
Докосвам повърхността ѝ с длан. Ръката ми е мокра. Погалвам с нея Вед. Времето е приятно. Въпросите натрапчиви. Загадка, която нещо ми намеква.

* * * * *

Съвсем просто е. Тази вечер няма да спя. С лаптопа и Вед сме в хола. Магдалена е сама в спалнята. Можеше поне днес да не пиша. Според нея. Никой не обича правилата, но има фетиш да ги диктува. Естествено, че няма да пиша. Не бих могъл. Случва се чудо. Или полудявам. И в двата случая ми трябва време. Такова, в което творчески да се пренастроя.

Минава полунощ. Буден съм. Има някой в къщата. Убеден съм. Вед не реагира.
Този някой вече е вътре. И умишлено не вдига шум. Не отричам, че съм развълнуван. Не ме е страх. Веднъж съм скачал с бънджи…
Вед лежи покъртително безучастен. Значи е чудо. Значи полудявам.
Прав съм. Тялото ми е изправено и съм прав, че нещо с мен се случва.
Вратата на кухнята е отворена. Вътре има трима. Седят около масата. Гледат в мен. Момче на около десет, момиче на около тридесет и жена, приблизително на четиридесет. Нищо не казват. Не задавам въпроси. Знам кои са. Момчето е езерото. Момичето поляната. Жената е гората. Предлагат ми сделка. Чета мисли. Моите са им като на длан. Един от нас може да се спаси. Аз или Магдалена. Ако утре си тръгне. Двамата е невъзможно. Можем да останем, но не и да си тръгнем заедно. Нали това исках? Да отида някъде, откъдето да не мога да си тръгна. На място, което ми харесва.

* * * * *

Понеделник.
Камериерката чака. Пред къщата. До колата. Не съм я повикал.
Магдалена сама качва багажа си в колата. Отказа ми да ѝ помогна. Обидена е. Разочарована. От мен. Казах ѝ, че ще остана. Заради хобито ми. За неограничено време. Билетът за самолета ми изгаря. Пристрастена е към фалшивата ми самоличност. Но тя потъна в езерото. С онзи камък, който хвърлих вчера. Изгуби се в гората. Ще се научи да живее и без нея. Аз също.

Колата се отдалечава по пътя между гората и поляната. Седя на стол на верандата. Спокоен съм. Изпращам с поглед раздялата. Очаквам нещо да посрещна.
Някаква привилегия се гуши на рамото ми. Като гълъб. Бял. Усмихвам се.

Момиче приближава. Върви насам по поляната. Вед я посреща. Тича към нея. Побутва я, а тя го гали. Анжела. После спират до мен. На верандата.
Ще ми прочетеш ли какво си написал? – пита ме тя.
На последното изречение съм. – отвръщам.
Устройва ме! – усмихва се Анжела – предчувствам, че ще е нещо прекрасно.
Вярно е. Така се чувствам.
А после ще се разходим.
Къде?
По пътя…