Петък.
Летя. Като птица. В кафез. В самолет съм. Магдалена държи ръката ми. Минаваме през турболенция. Лека. Тя се привежда към мен. Шепти в ухото ми. Разбирам, че не се страхува от смъртта щом ще умре с мен. Разсъждавам дали ако започнем да падаме ще усетя удара със земята. Или ще загубя съзнание във въздуха.
Нямам проблем с летенето. Но не ми харесва. От дете отбягвам въртележките, стръмните пързалки, люлките, влакчетата, виенските колела и всички подобни екстремни забавления. Веднъж скочих с бънджи. От мост. Заради момиче. Никога няма да го повторя. Освен, ако не спасявам човешки живот. Живот, който обичам. Исках да ѝ докажа, че не съм страхливец. Пораснах. Сега доказвам неща само на себе си. Останалите ги държа в неведение. Другите ги заблуждавам. Даже нарочно живея така. Старая се да не бъда харесван. Дори съм татуиран нарочно. За да отблъсквам. Искам физическите ми параметри да са в отрицание с духовните. Преди години много хора ме харесваха. Почти всички. Досадно е. Скучно. Бана ...