Отворих с мъка единия си клепач. Лицето ми е подуто като плондер. Главата ми пулсираше като пробита сърдечна клапа. Съдраха ме от бой и като гледам пейзажа, не проумявам къде съм. Устата ми е пресъхнал кладенец. По тялото няма местенце дето да не боли. Извъртам глава за да видя, че съм в една стая два на два, с олющени дървени стени, железни решетки на вратата и прозореца. През стъклото се процежда слаба светлина и си мисля, че вече е ден, но за бога… от колко дни съм захвърлен тук? Тихо е. Не се чуват звуци. Надигнах се с усилие и зърнах през решетката гъста гора додето ти поглед стига. Прецакаха се нещата и аз обрах парсата. Трябваше да съм вече офейкал и да си пия уискито в някой бар. Сглупих, но кой не прави грешки, когато хубава жена му влезе под кожата. А как ми влезе под кожата тази мръсница… като огън ме привлече с буйния си нрав. Очите и искрят със закачливи пламъчета. Червенокосата. Вулкан от червени спирали се спускат по рамената и. Бедрата и стегнати като на газела. А гръдта и ти приковава погледа и не можеш да откъснеш очи от такава лавина. Красива и опасна! Но е хубаво да имаш такава жена… Умът и като бръснач. Знае си цената. Може да мълчи и да не плямпа глупости като другите жени. Казва всяка дума на място. Без излишна суета. Много ме кефи, че акълът и прави сложни схеми и комбинации. За всеки проблем има решение и може да измисли какво ли не. Докато аз съм факир само като хакер. Дай ми да пробия някоя защита – това ми е удоволствието… Да хакна някое важно за корпорациите сайтче.
Та да не се отплесвам /щото ние хакерите сме малко отвлечени/ въпросната червенокоска – Ина ме вкара ме в тази игра и аз като последния ахмак повярвах, че може да ужилим системата. Но сметката излезе крива. Запознахме се на един купон – колкото и банално да звучи – ама хората се запознават или на купон или в нета. Около нея имаше доста мъже, дето я гледаха втренчено и се лепяха като мухи на мед. Ама Инчето си е имала план и се домогна до мен. Аз си дремех на един диван и си пийвах мълчаливо. Мислех,че ме е харесала – щото все пак не съм за изхвърляне – бял мъж, 32-годишен, метър и осемдесет съм, нормално тегло, светли очи /надявам се, че гледат умно/ и фигура, която от време на време я поддържам с фитнес /ако не ме домързи/ и с плуване. Плуването ме кефи повече. Изкарваш си приятно като шляпаш из басейна. И така поласкан, че тази красавица ми се натиска аз клъвнах стръвта… Купонът продължи в моята къща – на дивана, фотьойла, на пода, в банята и на леглото. Страстта ни беше неописуема. Нежна и влудяваща. Преоткривахме се взаимно. Привличаше ме всичко в тази жена и не можех да спра да я имам… И хлътвах все повече и повече. Тя започна да ме обработва полекичка-полекичка – пипаше с копринени ръкавици в душата ми… Първо подхвърли идеята да почна с някоя голяма търговска корпорация. Хаквах ги и за да им оправя после бакиите – те ми пускаха парите в една нова сметка на…няма да ви кажа къде… е – в офшорна зона естествено. Сметката набъбваше и ние с гаджето си живеехме добре. Пообиколихме, за да опознаем някой страни – дето са на хубави слънчеви местенца, с кристални води и сенчести палми. Много гот беше да си пиеш рома и до теб да се е сгушила такава красавица. И да не мислите,че само секс и секс ни свързва? Не – хубаво беше, че можем да спорим с нея за сума неща, разговаряхме като почнеш от котировките на акциите – до глобалното затопляне… Разговорите ни бяха приятни. Обаче тя беше алчна. Не и стигаше нищо. Искаше все повече и повече. Мислеше трескаво. Владееше перфектно испански, английски, френски и не знам какви още езици. И там в този рай – Инчето забърка една каша, която сега я сърбам. Свърза се с едни бабаити, дето искаха да ужиля системата на други от този сорт. Но в Боливия си все пак, човече… трябваше да се опомня и да не правя такава глупост. Но аз – вече много нахакан /като някой мачо/ се мислех за голямата работа и се натресох между наркокартелите на двата лагера. Че ги жилнах добре – спор няма, но това дето е постфактум не е за разправяне. Биячите не си поплюват. Да им хакнеш сметките и да излезеш невредим… голяма глупост съм сътворил. Е да, хакнах ги – за мен това беше детска игра, но играта загрубя. Тръгна трансфера и сметката ми се напълни като прелял язовир. Гледах файловете как се групират на талази на талази и ми замъглиха акъла. А най-голямата глупост беше, че и дадох паролата... Кучка. Излезе подла кучка… Не знаех, че разбира толкова от тези неща. И файловете полетяха при нея. После ме изтропала и изчезна яко дим.
Сега лежа като някоя отрепка тук. Опипвам дъските под тялото си. Мръсотията е залепнала между фугите. Здрави са, дявол да ги вземе. Бавно разглеждам всяка пролука между тях и откривам един пирон дето не е забит толкова здраво. Започвам да го въртя с палец и показалец, той поддава бавно. Много търпение ми трябва за тази работа, а аз няма за къде да бързам толкова. Пиронът още повече се поклаща и след много блъскане успях да го извадя. После идва ред на другия. Човъркам и работя като луд. Извадих вече 3-4 дъски. Щастие е, че под дъските се виждат греди и трева. Трябва да се промуша под колибата. Едър съм, но зорът какво не прави. Ще се промуша някак си, защото вече не мога без вода. Пускам си единия крак надолу в дупката, после и другия след него. След странично сгъване успявам да се свия като ембрион и да се промуша. Претърколих се под бараката (добре, че е надигната на подпорни дървени колони). Ставам и бавно тътря крака към гората. К'ва гора – това си е дива джунгла… Чува се наблизо ромон на поток. Вървя и се ослушвам от къде идва шумът. Скоро съм коленичил пред потока, греба с пълни шепи вода и пия. Нямам утоляване. Водата е студена и бистра. После се озъртам и тръгвам на посока в нищото. Всеки шум ме кара да застивам зад някое дърво и после тихо да продължавам. Стигнах до едно сечище. Даже не знам какви са тези дървета дето са ги изсекли. Виждат се и зарязани ръждясали пикапи и камиони. Озъртам се като подплашена маймуна /щото там ти виждах често/ и преплитам крака по пътеката, която открих впоследствие. Вървя и спирам за малко – вече часове. Напредвам бавно, щото боят дето ядох ме е изкарал извън релси. По точно тътря се като някоя стогодишна баба. Тази джунгла няма край. Заспивам непробудно и на сутринта продължавам по пътеката. Свечерява се, но стигам до едно село-по точно не е село – а няколко колиби може би десетина. Пред колибите заврени в прахта малки деца притичват и си чоплят нослетата. Едно от тях ме видя и хукна на някъде. След малко доведе две жени, които ме гледаха все едно че съм паднал от Марс. Слабо говоря испански, но с много ръкомахане се разбрахме, че съм претърпял инцидент и съм се загубил… Да бе – наистина се загубих… от акъл най-вече. Прибраха ме в колибата и за мой късмет мъжете им ги нямаше. Кой знае по каква работа са офейкали. Там е всичко свързано с тревите… Та ядох едни каши, които ми се сториха като осмото чудо на света, пих кокос и спах непробудно два дни. Раните ми поутихнаха. Мазаха ме с някакви техни мехлеми. Не говорех много с двете жени, щото без език е трудна работа, но доколкото чатнах едната имаше три хлапета, а другата е мома. Кой знае каква мома е, но от това какви погледи ми мята и колко нежно ме докосва с фините си пръстчета, когато ми маже раните започна да ме кефи. Колко му трябва на един мъж? И аз да не стоя като дърво една сутрин я придърпах и започнах да я галя бавно и трепетно. Тя е мургава, с черна дълга коса, черни очи като нощта. Млада е – на около 18-20 години ѝ давам. По главата си слага едни мъниста, които шумолят като върви и изглежда много секси. Краката и са дълги и стройни. Бедрата ѝ се полюшват грациозно като върви, все едно е на някакво ревю на Ив Сен Лоран... Кожата ѝ е мляко с кафе – от това най-вкусното капучино, което съм пил… Не знаех, че тази екзотична красавица знае такива хватки в любовта. Къде се е научила на любов в тази колиба? Темпераментни са по рождение... май. Гърдите ѝ са сочни и твърди, а устните – най-прекрасни и узрели плодове… Потъвам пак в любовта. Омаен съм и ставам доста глупав. Та това Кики ме закова. Знам, че трябва да се стегна. И с голям зор разбрах, че мъжете бачкат някъде и в края на месеца ще си дойдат. Имам няколко дни да офейкам. Но мисля, че с Кики ще трябва да се разделим. Но как да оставя това бижу в колибата? Минаха още два дни в размисъл и накрая една сутрин тя взе в един вързоп храна и вода, едно мачете и тръгнахме по пътеката. След няколко дни излязохме на едно прашно шосе и ни взеха в една раздрънкана камионетка до Пуерто Суарес. Там Кики имаше роднини,които ни дадоха подслон и храна. И по чудо има и интернет в този град. Дай ми само комп и за 30 минути съм пак в играта. Дори да ме пердашат, пак не могат да ми вземат това дето е в главата ми. Направих си някои неща и успях да прехвърля сума в Пуерто Суарес /няма да обяснявам как/. В банката Кики си откри сметка, която набъбна за нула време. Изтеглихме доста добра сума в кеш, щото там не играят с кредитни и дебитни карти. Те са на светлинни години от Европа с банките. С това нещата добре се нареждат. Все пак съм предпазлив, оглеждам се, ослушвам се – да не дойде пак някой бърз влак с биячи и да ме сгази... Любовта е още по-прекрасна. Ние сме като две птици, които летят в небесата. Докосваме се нежно, усмихваме се и се изпиваме с погледи. Кики е като дар за мен, след всичките фатални неща дето ме сполетяха. Ще пътуваме утре за Корумба. Разбрахме, че с добра сума – няколко стотин реала за чиновниците ще минем без проблем границата с Бразилия. Там на първо време съм запазил хотелче, а после ще видим като направя документи на къде ще ни завее вятъра... Животът ми стана голяма каша, но съм щастлив, че се измъкнах… Имам да свърша и една работа и с Инчето. Едва ли ще може да се скрие в този компютърен свят... ще я открия рано или късно.
Беглец съм за сега... но все някъде ще свием гнездо с Кики – моето момиче от джунглата.
© T.Т. Todos los derechos reservados