Имало едно време един бял лъв. Той бил толкова хубав, гривата му била сякаш от коприна. Бил силен и ловувал, бил як, не му липсвал улов. Но бил сам. Още като малко лъвче когато майка му го кърмила той усещал неприязънта на другите лъвици, на лъвчетата и най-важното – на големия стар лъв, който го первал с лапа винаги когато потърсел топлината и близостта му. Това го карало да стои на страна и да се храни последен, с остатъците на другите. Усещал, че е различен, усещал че за това те не го приемали, но не разбирал причината. Само старата лъвица, неговата майка, го закриляла и винаги му носела малко месо от общата плячка.
Порасналото лъвче скоро било изгонено от прайда. Бащата, старият доминантен лъв, не искал да има конкуренция. Все още бил достатъчно силен, за да защити позициите си над няколкото лъвици, който осигурявали храната и потомството му. Но всяко мъжко лъвче било прогонвано щом навършело определена възраст.
Така и младокът бил принуден да напусне семейството, в което се бил ро ...