Бензинджията наля горивото до стотинка, броячът се закова на точното място. Имаше опитна ръка, въпреки че изглеждаше пиян с тези кръвясали очи. Гледаше колонката разсеяно, премляскваше и със свободната ръка чешеше брадата си. Не беше се бръснал поне седмица. Доченият му комбинезон – провиснал и оръфан, беше на петна, обувките – стари и тежки.
– Ще ме закараш ли до магазина? – попита.
Шофьорът го погледна презрително: щеше да оцапа автомобила му.
– Няма ли да се преоблечеш?
– Не, нямам други дрехи. Смяната ми свършва.
Шофьорът знаеше, че автобусите минават рядко в този район. Съгласи се. „Дано не е многословен”, каза си.
Не беше многословен. Обратното. Мълчаха доста време, докато по лицето на бензинджията започна да се стича пот.
– Да дръпна ли стъклото? – усмихна се шофьорът. Беше доволен, че този до него не иска нищо, примирено чака нещата да се случат сами, както повелява приличието. Тоест, съобразява се кой е шефът тук. Това е добре.
Врътна ръчката и през отвора на прозореца нахлу свеж въздух. Беше към края на лятото и навън се усещаше задуха от закъснялата мараня. Под гумите на колата излизаше гъст и бял пушек.
– Скоро ще стигнем. – Шофьорът като че ли вече искаше да прекъсне мълчанието. Така или иначе го взе със себе си, поне да извлече някаква полза. Общуването рядко носи полза, особено с хора от този край, но може пък да си заслужава този път. – Има още седем-осем километра. Нали за магазина за стръв говориш, натам си тръгнал?
Онзи кимна странно; можеше да значи всичко това кимане. Всъщност в магазина продаваха всякакви стоки – от стръв за риба до свещи за близкия параклис. Имаше червеи, хляб, бира и преоценени консерви с намалена цена и изтекъл срок на годност. Също и тоалетна хартия, носни и влажни кърпи, малки библии с инкрустирани корици и календарчета. За шофьора обаче това беше магазин за стръв.
– По това време не кълве – каза убедено. – Ще си загубиш времето. А и... къде ти е въдицата?
Бензинджията помълча малко преди да отговори:
– Нямам въдица.
– Аха, сам ще си измайсториш пръчка, ще издялкаш клон, а кордата – от магазина. Така ли? Не става така, братче, ама щом искаш, опитай. Навремето, казват, само с влакно са ловили рибите. Нямам представа как да го правили. Туземска работа. Ти по-добре си вземи харпун, а?
Шофьорът започна да се смее: отначало тихо, после по-силно, закашля се, но не спря, докато не се задави съвсем и не започна да киха. По едно време остави волана и се хвана за устата; уплаши се, че тя може да се разчекне.
Спътникът му го изгледа. Не видя къде е смешното, но съжали от сърце червеното разлято лице до себе си. Шофьорът беше убедителен хипертоник с наднормено тегло и тяло, готово да се побере във всяка форма, стига да е достатъчно голяма.
– Представих си те с харпун, затова... – уведоми го и пак се изкиска. – Такъв, с вехтия комбинезон, с перо в главата и копие в ръката! Същински туземец!
Поуспокои се и хвана кормилото здраво. Продължи:
– В езерото няма никаква риба. Ще видиш. Пък и по това време е пълно с такива като тебе. Хубаво е времето, хората няма какво да правят, търсят забавления. Дори и малкото риба, дето е останала, се страхува, в дълбокото се крие – хем от жегата бяга, хем от дечурлигата, дето се плискат с тия гумени лодки. Калпав и крив е риболовът вече! Казвам ти. Ама щом си решил. Времето трябва да се убива някак, а? Така е. Може и с харпун. Ха-ха! Нали така?
Пак се засмя, пак се раздрусаха торбите под бузите и под брадата му. Весел човек. Искаше да остойности услугата, която предоставя, да овъзмезди себе си по този начин; доставяше му удоволствие да се надсмива над този благ и завеян, но очевидно несретен човечец: той или няма пари за билет, или бърза да се махне по-скоро от бензиностанцията, та да има повечко време за риболов.
– Наближаваме! След два завоя сме там. – Шофьорът се държеше като екскурзовод. Не съжали, че го е качил, поне се посмя малко. – Ти поне ботуши да си беше взел. От работа – направо на езерото! Голям си зорлия, а? Нямаш търпение. Ти да внимаваш, ей, че преди месец и нещо две деца се удавиха. То това вече не е езеро, вир е, тинесто е долу, човек ако влезе до кръста, дъното го повлича изведнъж, гълта го като сом кука. Не се шегувам, тоя път сериозно ти говоря. И те така влезли, момчетата, уж да плуват, ама нали са деца...
Стигнаха до втория завой и оставаше не повече от километър до магазина; червендалестият обясняваше с подробности историята за удавените момчета. Не пропусна да упрекне родителите.
– Спри да ломотиш! – изкрещя изведнъж бензинджията и изхвърли зверски поглед. Очите му бяха плувнали в кръв. – Спирай колата! Веднага!
Шофьорът се стресна. Червеният цвят изчезна от лицето му, стана лилав и мургав, после изведнъж пребледня и погледна тревожно. Нещо бе сгрешил, нещо излишно бе казал. Човекът до него досега изглеждаше напълно нормален и спокоен.
Натисна спирачките, отби.
Измина една напрегната минута. Двамата не се гледаха. Мълчаха и се взираха напред, в нищото.
– Не отивам за стръв в магазина – каза бавно и уморено бензинджията, като се поприбра в себе си. Говореше тихо и сякаш се извиняваше. – Отивам да купя свещи. Две свещи. – Задъха се: – Момчетата... те бяха братя.
Излезе от колата, блъсна вратата и обърса потния си врат и лицето със сива кърпа, оцапана с нещо тъмно. Приведе се и закрачи тромаво, олюлявайки се, с големи крачки и поглед, заровен в земята.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados