Тогава обичах да се разхождам из парка. Правех го поне три пъти седмично – и в студено, и в топло време. Установих, че Горемият парк не е подвластен на времето: когато се гмурнеш в сенките на високите дървета лете или в дълбокия неоцапан от градския въздух сняг зиме, ти се струва, че всичко е спокойно и равномерно, че няма крайности и противоречия, а ходът на нещата е някак предопределен. И виждаш непрекъснато доказателства за това – и в къщичката на Баба Яга, изправена като върлина и намръщена, и ги в клетките за птици, и в скованите набързо уреди за спорт, дори и в самотата на внезапните просеки, които като бръчки пресичат утъпканите пътеки. Харесваше ми да навлизам в тези отбивки, да премествам паднали клони и да се щурам из гората без посока, следвайки просеките на случайните минувачи, кой знае защо предпочели да вървят напряко по свои си пътища вместо да следват разчистените алеи.
Срещах най-различни хора – и възрастни като мен, и по-млади, дори и старци, чиито бастуни бяха криви ...