Тогава обичах да се разхождам из парка. Правех го поне три пъти седмично – и в студено, и в топло време. Установих, че Горемият парк не е подвластен на времето: когато се гмурнеш в сенките на високите дървета лете или в дълбокия неоцапан от градския въздух сняг зиме, ти се струва, че всичко е спокойно и равномерно, че няма крайности и противоречия, а ходът на нещата е някак предопределен. И виждаш непрекъснато доказателства за това – и в къщичката на Баба Яга, изправена като върлина и намръщена, и ги в клетките за птици, и в скованите набързо уреди за спорт, дори и в самотата на внезапните просеки, които като бръчки пресичат утъпканите пътеки. Харесваше ми да навлизам в тези отбивки, да премествам паднали клони и да се щурам из гората без посока, следвайки просеките на случайните минувачи, кой знае защо предпочели да вървят напряко по свои си пътища вместо да следват разчистените алеи.

     Срещах най-различни хора – и възрастни като мен, и по-млади, дори и старци, чиито бастуни бяха криви като тях самите, но пък ме поздравяваха така учтиво и вежливо, че ги усещах по-далечни от младите, макар възрастта им да беше по-близо до моята. Не ми е приятно да ме поздравяват непознати, аз също не го правя – тази излишна близост ми се струва неуместна и лицемерна. В Големия парк повечето хора бяха сдържани, но ми се е случвало и да ми натрапват присъствието си не само с ненужен и глупав поздрав, но дори и с опит за разговор. В такива ситуации реагирам обикновено така:

     – Защо настоявате да водим разговор?

     И нещата приключваха дотук. Старецът или който и да е нахалник с измамна учтивост, изпречил се насреща да ме поздравява и заговаря, изведнъж променяше физиономията си, погледът му се врътваше навътре или пък проблясваше от злоба и точка. Спокойно можех да изтърпя нечий злобен поглед или удължено като конска мутра лице вместо да изслушвам дълга страдалческа лична история.

     Обаче една пролет попаднах на човек, който се осмели да отговори на обичайния ми язвителен въпрос, с който парирах опитите за разговор:

     – Не аз, господине – възрази, – вие настоявате. Ако не искахте да говорим, просто щяхте да ме подминете. А вие ми задавате въпрос.

     Изумих се и го погледнах директно, прямо – нито отгоре, нито отдолу, той беше на моите години и с моя ръст. Нищо особено – посивели коси, небрежно облечен, стари маратонки, джинси, смачкано яке, карирана риза, грозен, но не уродлив: такъв човек стоеше пред мен. Реших, че няма какво да му кажа. А и бях забравил какво точно ми беше казал, кое беше предизвикало моето дежурно ответно питане, което изстрелвах като от пружина: „Защо настоявате да водим разговор?”.

     – Аз казах, че времето се оправя и днес няма да вали – подсети ме грозникът. – А вие в отговор задавате риторичен въпрос. Не съм твърдял, че искам да водим разговор. Още по-малко пък да съм настоявал. Просто констатирах нещо на глас.

     Този умее да ядосва. Усетих как нещо ме ръчка под лъжичката. Още се чудех дали да си продължа по пътя, или да изслушам монолога му. Съжалих, че този ден не се отклоних по моите любими просеки – там не срещах никого, просто се шляех и дишах чистия въздух, а като си представях, че погледнати отгоре, от високо, тези малки пътечки наистина приличаха на бръчки върху зеленото лице на Големия парк, имах усещането, че животът чертае свои линии върху образа на времето. Тази претенциозна мисъл ме правеше едновременно горд и малък и в съзвучието на тези две представи се усещах на мястото си. Нито съвсем малък, нито по-голям от нужното, нито вечен, нито мигновен. Но най-важното – необходимо сам.

     Такива усещания изпитвах само когато се разхождах по малките, невидими и избягвани от другите пътечки. Бъбривецът, когото срещнах, сигурно изобщо не знаеше за съществуването им.

     – Разбира се, това е само предположение – уточни той. – Може и да завали. Не намирате ли, че през пролетта времето е доста изменчиво? Особено в началото на сезона. Не зная със сигурност защо го наричат женски месец – вероятно заради Осми март. Не, едва ли. Пролетта настъпва след Осми март. Във всеки случай причините за честите промени на времето не са човешки, още по-малко пък – женски. Или пък е за заради цветята? Ето, вижте тези теменужки...

     Погледнах в посоката, която сочеше.

     – Това са иглики – възразих с радост. Всъщност не бях сигурен.

     – Така ли? – Грозникът се изчерви. – Наистина ли? Виж ти, виж ти.

     Не намерих повод нито за изчервяването му, нито за голямата му почуда. Какво значение има дали са теменуги, иглики или фикуси? Във всеки случай, ако сега реши да държи на мнението си, че тези цветя са именно теменужки, ще заспоря с него по такъв начин, че ще съжалява, задето ме е заговорил. Горчиво ще съжалява.

     – Значи иглики – повтори като ехо. – Така да бъде. И точно този сезон едни цветя ще бъдат заменени с други. Игликите ще увяхнат и на тяхно място ще се появи я синчец, я някое друго цветенце. Виждате ли как всичко е променливо и устойчиво едновременно?

     Постепенно усетих накъде бие. Да, това го каза добре – не знам как успя да извие съдържанието на думите си така, че да заприличат на мисъл. Обаче му се получи.

     Той вървеше до мен и говореше за общи неща – главно за времето, за природата, за въздуха, после за нещата от живота, но така, по принцип, между другото.

     Тогава за първи път осъзнах колко ми липсва отминалото и колко страх се е насъбрал в душата ми, страх от краткостта на бъдещето, сравнена с щастливата продължителност на преживяното. И докато слушах разсеяно правилните, но някак литературни и прекалено изящни обобщения и изводи на събеседника си, изненадано установявах колко се е променил паркът, как старите люлки са изпочупени, а къщата на Бабя Яга се е килнала настрани под тежестта на годините; как чемширите, заграждащи малкия басейн с разкошните бели водни лилии в него, са загубили силата на своята зелена младост, не бяха поливани и подкастряни отдавна, много отдавна. Как не бях видял това? Може ли да не искаш да виждаш нещата такива, каквито са? Басейнът беше празен и в него не плуваха никакви лилии. Дали е така наистина?

     И странно – човекът до мен говореше все за неща, за които аз си мислех през повечето часове, докато бродех из просеките, но някак подсъзнателно, наблюдавайки се отгоре с приятното въображение, че чертая линии на живота.

     Когато най-после бъбривецът спря да говори, забавих ход, усетих миризмата на борова смола, после машинално отчупих малко парче от кората на дървото и си спомних как дялках лодчици и им слагах хартиени платна с мачти от клечки за зъби, обърнах се да кажа нещо за сбогом – бях решил, че този човек не може да съществува без да общува и че щом вече не чувам гласа му, той...

     Него го нямаше. Огледах се, завъртях се на всички страни: никаква следа. Странно. Не може да изчезне изведнъж, в Големия парк не се случваха чудеса.

     Но пък се случваше, докато уж се разхождат, хора да си говорят сами, защото се страхуват от самотата.