Поредната линейка изви пискливия си глас и за миг заглуши шума по улицата. ”Какво ли е станало този път?”, помисли си тя и спря хода си за секунда. „Дали някой не се е блъснал с кола, или пък е получил инфаркт и сега се бори за живота си?” Огледа се – на никой друг не бе му направило впечатление, никой друг не бе погледнал към пътя, всеки се беше съсредоточил върху своите собствени проблеми и грижи.
Закрачи отново, но болката в левия крак бързо напомни за себе си – докато бързаше да се качи на автобуса по-рано през деня, токчето ú се закачи между две павета и тя се озова на земята с изкълчен глезен.
Болеше я, но знаеше, че трябва да продължи. Запристъпва напред. Реши да мине през един парк напряко. Когато навлезе в него, забеляза малка църква, около която се бяха събрали група официално облечени хора – имаше сватба. Погледна за малко към тях, но бързо отклони поглед и продължи пътя си. Задуха вятър и падналите есенни листа затанцуваха под ритъма му. За секунди всички други звуци утихнаха и се чуваше само виенето на вятъра. Някъде прелетя гарван и заграчи грозно. 
Тя се стресна, през ума й премина мисълта за гибел, но бързо я изхвърли от съзнанието си. Спря пред поредния червен светофар. Около нея имаше още чакащи, но никой не поглеждаше към другия, не се интересуваше какво се случва около него. Това я натъжаваше. Откакто беше дошла в големия град се чувстваше ужасно самотно, усещаше, че не и е тук мястото, но знаеше, че няма друг избор. Светофарът светна в зелено и заобикалящата я тълпа я повлече със себе си. Болеше я като върви, но нямаше пари за транспорт. 
Вечерта наближаваше, а това криеше доста опасности, особено в квартала, в който живееше – неприветливи съседи, мръсотия, всекидневни скандали и престъпност бяха малка част от нощният живот там. Знаеше, че се излага на риск, но не можеше да си позволи нищо по-добро. Въпреки това тя бързаше да се прибере „вкъщи”, да свали високите обувки, да легне на старото легло и да заспи, просто да заспи и да забрави...
Неусетно, отнесена в мислите си, не видя как мъж с качулка се приближава до нея по слабо осветената улица:
-Давай парите! – изръмжа той и извади сгъваем нож от джоба си.
-Нямам никакви пари, остави ме! – извика тя и забърза.
-Сега ще видим дали нямаш! – той тръгна към нея и замахна с ръката, в която държеше ножа, но тя ловко скочи в страни и се затича. Същото направи и той. Докато бягаше, тя чувстваше как сърцето ú бие до пръсване, беше толкова уплашена, че дори не усещаше болката в крака. Не посмя да изпищи, за да не привлече още негативно внимание. Молеше се единствено да стигне до входа на панелния блок и да заключи вратата след себе си. И ето, старата сграда вече се виждаше, оставаха и около 100 метра и щеше да е на сигурно място. Нямаше нужда да се обръща, за да знае, че преследвачът още е там. С огромни усилия ускори движението си. „Още малко!”, повтаряше си тя, „Само още малко и...” 
Изведнъж застина на място. Погледна надолу и видя как се стичат струи кръв и как капките падат тежко на земята. Не чуваше нищо. Не виждаше нищо друго освен червената си кръв. Инстиктивно сложи ръка на сърцето си – не дреха, а разкъсана плът усетиха пръстите ú. Загуби съзнание и се свлече на земята. Някой беше стрелял с пистолет. Поредната война между циганските махали завърши със смърт.