Безмислие...
Подритна трупа на младо момче, докато кръвта му се стичаше по стъпалата на стадиона. Сетне се появи сълзотворният газ и всички с крясъци, псувни и смъртни закани се затичаха към изхода. Седалките бяха изпочупени, шаловете на „Ливърпул” все още горяха на оградата, а тези които не бяха смъртоносно ранени, се бореха за живот. Беше центъра на Лондон. Европа. Беше цивилизована дръжава с цивилизовани хора. И все пак имаше война.
Войната беше там – може би не като тези в Близкия Изток или Африка, но имаше война. И вече май никой не знаеше за какво я води. Никой не можеше да даде обяснение защо това младо момче лежеше мъртво на стъпалата на стадиона. Дори тези, които водеха тази безмислена война не знаят за какво я водят и не си дават сметка за болката от смъртта на любим човек. Какво ни води? Омразата? Расизмът?
Не. Безмислието. И да – вродената ни омраза и гняв.
Тази война не се водеше за чест. Нито за пари. Нито за власт.
Не ставаше въпрос за цвета на кожата ти, или за града, в който си роден. Нито за животите, които си отнел.
Не беше война заради любов, нито заради някаква породена омраза. Не беше война на победителите. Нито на победените.
Не се водеше, за да си на върха, нито заради това, че си на дъното. Просто се водеше.
Не ставаше въпрос за любимия отбор. Нито за играта. Резултатът нямаше значение. Не беше война заради футбола. Беше просто война на омразата. И все още е.
Скоро дойде медицински екип само, за да констатира смъртта на жертвите. Прибраха ги. Погребаха ги. Смърт без причина.
Необходими са две враждуващи страни, за да бъде започната една война, но е необходим само един човек, за да създаде една трагедия.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Бианка Todos los derechos reservados
